Джон Вердън - Не заспивай

Във фоайето Гърни отиде на рецепцията и от старомодното шкафче, вградено в стената, взе ключ с надпис „Универсален“, за който се надяваше, че отваря вратите на всички стаи. Не харесваше идеята да държи Стекъл в техния апартамент цяла нощ и реши, че най-доброто решение би било да го върже добре в някоя от съседните стаи.

Качиха се в коридора на горния етаж, но вместо да отидат направо в апартамента, Гърни спря пред съседната врата и пробва ключа. Отключи. Той обясни плана си на Мадлин и двамата влязоха да огледат стаята.

На светлината на фенерчето Гърни забеляза две газени лампи върху полицата на камината и пропанова запалка — с нея запали и двете, като вдигна фитилите в крайно положение за максимална сила на пламъка. Въпреки че стаята беше по-малка от техния апартамент, разположението и обзавеждането бяха сходни.

След спирането на генераторите централното отопление не работеше и в стаята се усещаше студ. Гърни запали камината. Не беше особено загрижен за комфорта на Стекъл, но ако го оставеше да умре от студ през нощта, само щеше да си навлече излишни проблеми.

Мадлин го гледаше тревожно, докато подреждаше дървата и ги разпалваше.

— Не трябва ли да се обадиш на някого? — попита. — На щатската полиция? На шерифството?

— Няма как. Ретранслаторът се захранва от генераторите.

— Няма ли стационарен телефон?

— Най-близкият сигурно е на поне десетина километра. Същата полза щяхме да имаме, ако беше на Луната.

— Какво ще правиш с Тар?

— Проблемът е, че няма какво толкова да направя — поне за момента.

Тя кимна почти в знак на съгласие.

— Ами другите?

— Кои други?

— Норис? Ричард? Джейн? Не трябва ли да им кажем за Стекъл? Да ги предупредим да внимават за Тар — в случай че той е този, който иска да ни блокира всичките тук?

Напрежението започваше да го изтощава.

— Да, трябва. Разбира се. — Гърни се изправи, след като огънят се разгоря. — Но има нещо важно, което трябва да ти кажа преди това. Нещо, което открихме с помощта на Робин Уиг. Получих съобщение от Джак, докато бях със Стекъл. Свързано е с това, което си видяла във ваната.

Мадлин застина като вцепенена.

— Това, което си видяла, е било прожектиран образ — прожектиран във ваната през дупката в тавана.

Тя примигна смаяно.

— Уиг ни осигури достъп до един защитен сайт. Открихме какво е едното от устройствата — миниатюрен прожекционен апарат, достъпен само за избрани господа от тайните служби.

На лицето ѝ се четеше шок.

— Много е вероятно това, което ти е заприличало на истински труп, да е било манипулиран образ. Може би стара снимка на Колин Бантри, която е била приведена в цифров вид, прояснена и оцветена… после променена така, че да се симулират последствия от удавяне.

— Това, което видях, не приличаше на снимка.

— Разбира се, че не. Направили са го така, че да изглежда истински. Да изглежда сто процента убедително.

Тя се втренчи ужасено в него, но явно пред очите ѝ бе онази сцена в банята.

— Боже мой — възкликна, — кой би направил такова нещо?

— Някой, който е решен да получи това, което иска, на всяка цена.

— „Някой“ ли? Имаш предвид друг освен Остин Стекъл?

— Стекъл със сигурност е умен, безскрупулен и готов на убийство, за да получи каквото иска, но този проектор ми навява други мисли. Може би заради твърде фината технология, може би защото не пасва съвсем на другите неща, които е направил. Стекъл е практичен човек и не виждам причина да си даде толкова труд, за да монтира устройството, и каква полза би могъл да извлече. Освен това откъде би могъл да узнае за теб и Колин Бантри?

Мадлин кимна:

— Добре. Разбирам какво искаш да кажеш. Но накъде води това?

— Към някой скрит играч. Играч с неограничени възможности. Но мисля, че този, който си е дал целия труд да прожектира илюзията в банята, има друга крайна цел.

— Каква цел?

— Да ни накара да напуснем „Вълчето езеро“ незабавно.

— Като ме уплаши до смърт?

— Да.

Мадлин поклати глава, но не намери думи.

— Съжалявам, че не разкрих истината за това по-рано.

— Но сега си сигурен, нали? Сигурен си, че това е отговорът?

— Да.

— Боже, толкова съм… толкова… Не знам какво. Объркана? Ядосана? Успокоена? — Тя се изсмя тихо. — Все пак не съм луда, нали?

— Не, Мади, ти си абсолютно нормална.

— Трябва да го хванем. Трябва да хванем този изрод.

— Трябва. И ще го хванем.

Тя кимна. Очите ѝ заблестяха с нов устрем.

След като огънят се разгоря и камината бе заредена с достатъчно дърва за цяла нощ, Гърни реши, че е време да преместят Стекъл от апартамента.