Джон Вердън - Не заспивай

— Добре. Радвам се, че го казахте. — Фентън пак се загледа в снеговалежа. — В това разследване залозите са големи. Не е нещо, което бихте искали да провалите.

Гърни знаеше, че е опасно да провокира този тип, но и че ако го направи, може да получи повече информация.

— Заповедите как да водите разследването идват от толкова висока инстанция, че не допускате, че са грешни, така ли? Хората, които искат Хамънд да бъде обявен за виновен, са толкова високопоставени, че сте решили, че задължително трябва да е виновен.

— Ричард Хамънд е убиец и лъжец. Това е факт, а не заповед от когото и да било.

— Чух, че се е явил на детектора на лъжата. И е издържал теста.

— Това не означава абсолютно нищо.

— На мен ми изглежда като малък плюс в негова полза.

— Вие не познавате добре клиента си, нали?

Фентън бръкна зад седалката и взе някакво куфарче. Извади няколко листа, защипани един за друг, и ги хвърли в скута на Гърни.

— Ето малко материал за четене.

На бледата светлина от таблото Гърни успя да различи само напечатаното с едър шрифт заглавие на научна статия: „Невропсихология и полиграфия. Практически параметри“.

Фентън посочи листата:

— Тестовете с детектора на лъжата са безполезни, когато субектът има достатъчно познания, за да използва слабостите им.

Гърни осъзна, че Хамънд има всички познания, които го правят да изглежда виновен.

Като адвокат, излагащ заключителния си аргумент, Фентън пак бръкна в куфарчето и извади един лист.

— Това е копие от собственоръчното описание, което Итън Гол е направил на съня си; на кошмара, който всички други жертви са започнали да сънуват веднага след сеанса при Хамънд. — Подаде листа на Гърни. — Вземете го. Четете го всяка сутрин, за да си спомняте за най-лошия клиент, който някога сте имали.

Гърни взе листа.

— Има ли вероятност да е фалшификат?

— Не по-голяма вероятност, отколкото снежна топка да оцелее в огъня на ада. Точките на натиск, ускоряване и забавяне на ръката при писане съвпадат. Това са неща, които никой фалшификатор не би могъл да имитира. — Погледна строго Гърни. — Свърших с обясненията. Предупреждавам ви, че сте на милиметър от обвинение за възпрепятстване. Разбрахте ли?

— Приключихме ли тук?

— Постарайте се вие да приключите тук. — Фентън се загледа мълчаливо в усилващата се буря, после бавно поклати глава. — Не ви разбирам, Гърни. Какъв сте вие? Някакъв егоцентрик, който винаги си мисли, че е прав, а останалите от екипа грешат?

— Зависи колко кадърен е екипът.

Фентън остана втренчен в завихрящите се снежинки. Стискаше кормилото с две ръце.

— Нека да ви попитам нещо. Къде бяхте на единайсети септември?

Гърни премигна, изненадан от тази рязка смяна на темата.

— С жена ми не бяхме в града, когато кулите се сринаха, но същата вечер бях на мястото на трагедията. Защо питате?

— Бях в Манхатън в онзи ден. На съвместно обучение на градската и щатската полиция. Пратиха ни при кулите още след сблъсъка на първия самолет. — Пръстите на Фентън побеляха от стискане. — Минаха толкова много години, а още сънувам кошмари оттогава. Още чувам онзи звук.

Гърни знаеше за кой „звук“ става дума. Беше чувал разкази от първо лице от други полицаи и пожарникари. С разпространяването на огъня по етажите хората панически започнали да скачат през прозорците.

„Звукът“ беше от падането на човешки тела на земята.

Гърни не каза нищо.

След малко Фентън пак заговори:

— Разбирате ли какво искам да ви кажа, Гърни? Такъв е сега светът. Такава е новата действителност. Вече никой не може да гледа отстрани. Залогът е оцеляването на Америка. Това е война, не игра. Човек застава или на едната, или на другата страна.

Гърни кимна бавно в знак на съгласие.

— Кажете ми нещо, Гилбърт. Тези важни, могъщи и тайнствени хора, проявяващи такъв специален интерес към случая „Хамънд“, сигурен ли сте, че са на страната на доброто?

Фентън се завъртя на седалката и го погледна със смаяни, гневни очи.

На връщане към стаята Гърни мина през Големия салон, за да се обади на Хардуик.

— Работата загрубява. Пак имах посещение от Фентън. Голям зор му е да ме разкара.

— Имаш ли представа какво толкова ги притеснява?

— Нямат търпение да накарат Хамънд да признае и мислят, че аз му преча.

— Тези тъпаци наистина ли вярват, че е хипнотизирал четирима мъже и така ги е накарал да се самоубият?

— Явно.

— Добре, какво искаш от мен?