Линкольн Чайлд - Утопияленд

— Когато не ме потърси и не отговори на обажданията ми, се боях, че… — Той замълча за миг. — Боях се, че няма да ми простиш. Заради Барксдейл.

— Отначало не можех, Дрю, но вече мога.

Най-после тя се обърна и го погледна.

— Ти ми помогна да спася всичко това. Сега този парк е моят живот, трябва да бъда благодарна. Но е трудно, понякога е много трудно…

Тя отново се извърна. Уорн я погледа известно време, после отмести поглед към водата, подскоците и гмурканията на Лейди Макбет.

— Знаеш ли — каза той бавно, — в крайна сметка не аз спасих Утопия, а Уингнът. — Млъкна, припомняйки си финалната сцена в коридора на ниво В.

Сара го погледна въпросително.

— Пекъм не ви ли е разказал? Бяхме сложили експлозивите на гърба му, а ехолокатора прикрепихме за бронираната кола, за да отиде при него.

Сара кимна.

— Но ехолокаторът спря да предава и Уингнът застина, когато изгуби сигнала му. Целият план се проваляше. Тогава почти без да мисля, наредих на Уингнът да гони. И той направи точно това. Подгони бронираната кола и я спря.

Сара отново кимна.

— Но, Сара, Уингнът не знаеше командата „гони“. Точно обратното — бях го програмирал да изпълнява командата „не гони“. И все пак той успя да я разбере сам и да извърши съответното действие. Не можах да разбера защо. Дали заради тона ми? Или заради жеста ми? Или все пак съществуваше необичайната възможност да е притежавал тази способност и да му е липсвал само някакъв неизвестен катализатор? Бях любопитен. Когато разбрах, че Засечка няма да бъде активиран отново, помолих Тери да ми изпрати логическия му блок. Разбираш ли, мислех, че причината да стане агресивен се крие в подривната програма на Джон Доу, която съм активирал предварително. За щастие успях да го изключа, преди да нарани мен или някой друг. Или поне така ми се струваше.

— Продължавай — каза Сара.

— Когато прегледах вътрешните му записи, открих, че съм бил прав. Програмата наистина съществуваше и я бях активирал предварително. Но бях сгрешил за нещо друго. Сара, не съм го изключил аз. Не бях успял да натисна бутона. Стори ми се безсмислено. Засечка не би могъл сам да се изключи. Не беше способен на това.

— Но би могъл да претовари електронната си схема — отвърна Сара. — Да предизвика изключването си. Осъзнал е, че това, което прави, не е правилно, че противоречи на първоначалната му програма. И го е поправил. С други думи, научил се е.

Уорн я погледна смаян.

— Ти си знаела?

— Прочетох секретния доклад, който ни изпрати, и известната ти статия „Самообучението на машините в стресова ситуация“. — Тя кимна към Лейди Макбет. — Затова не бихме искали никой друг да я програмира.

— Така ли? А аз си мислех, че е заради статията за мен в „Журнал за роботика“.

Сара се усмихна.

Уорн протегна крака и бръкна в джобовете си. В прозрачната вода плуваше пасаж рибки. Лейди Макбет изпусна голям пламък и се спусна след тях, а те се разпиляха във всички посоки.

— Какво беше това? — изненадан попита Уорн. — Не е заложено в програмата й.

— Това е недостатъкът, за който докладваха техниците — отвърна Сара. — Лошият навик, за който ти казах. Обича да гони рибите.

Светлото хромирано пространство на входната сграда се изпълваше с гости, които се редяха нетърпеливо пред гишетата за билети и чакаха да настъпи вълшебният час девет. Уорн вървеше със Сара между тях и търсеше Джорджия. Внезапно я забеляза до една метална колона близо до изхода. Люлееше крак напред-назад и се поклащаше в недоловимия ритъм от слушалките си.

До нея стоеше Тери Бонифацио. На ярката слънчева светлина, която нахлуваше през стъклата на прозореца, гъстата й черна коса блестеше.

С ъгълчето на окото си Уорн видя, че Сара спира. И тя ги беше видяла.

С типичната си енергична походка Сара се отправи към Джорджия.

— Здравей! — каза тя и сложи ръка на рамото на момичето. — Как си?

— Не съм добре — дойде отговорът.

— И защо?

— Защото съм навън. Баща ми не ме пуска вътре.

Сара го погледна въпросително.

— Реших, че е добре първия ден да караме по-леко — обясни той. — Да видим как е, да стигнем само дотук. Явно не е имало от какво да се притеснявам. Затова утре ще дойдем и ще се позабавляваме както си му е редът.

Сара се обърна към Джорджия.

— Ако имаш свободно време, потърси ме. Стига да не съм на среща, ще ти покажа Атлантида.

Джорджия я погледна с интерес.

— Татко ми разказа за нея. Звучи гот.

Сара задържа ръката си върху рамото на Джорджия, когато се обърна към Тери.