Питер Мэй - Шахматните фигури

— Мислиш се за шибан умник само защото си бивше ченге, но ще ти кажа едно, Маклауд… — Той се изправи и разтърси костелив пръст пред лицето на Фин. — Обзалагам се, че знаеш нещо, което не ни казваш. И щом установя какво е то, повярвай ми, ще те вкарам обратно тук толкова бързо, че…

— Че краката ми няма да докоснат земята, знам. Много оригинално.

За първи път Фин отклони поглед към детектив Уилсън и му се стори, че забелязва върху устните му да потрепва едва доловима усмивка.

Дежурният го съпроводи до изхода, като го информира, че колата му е на близкия паркинг, където е била докарана след произшествието в Уиг.

Фин излезе от участъка на Чърч Стрийт. Беше облачен, ветровит октомврийски ден и онова, което го удиви най-много, бе, че животът навън продължава така, сякаш нищо не се е случило. Млада майка с развети коси буташе пред себе си детска количка.

Двама старци стояха и разговаряха край залата за събрания на „Свидетелите на Йехова“. По улицата сновяха автомобили, а над пристанището рояци от чайки описваха безкрайните си кръгове, съпровождайки пристигащите траулери. Жалостивите им крясъци се носеха надалеч и се смесваха с шума от трафика.

Уистлър си беше отишъл, но светът продължаваше да се върти. Подобно усещане бе изпитвал и след смъртта на Роби. Играчки, разпилени по пода на спалнята, където той ги бе оставил. Рисунка, направена за Фин, още лежаща на масата в кухнята редом с отворена кутия пастели, с разкривен надпис Татко в долния край. Всеки път, щом преминеше покрай стаята му на горния етаж, Фин с болка осъзнаваше, че Роби никога вече няма да изскочи отвътре и да се хвърли в прегръдките му.

Ясно си спомняше как, седнал на ръба на леглото си една неделна сутрин след инцидента, бе чул някакъв съсед да коси ливадата пред къщата си. Толкова банално.

Животът просто не спираше, макар Роби вече да не бе част от него. Най-много го гнетеше чувството, че светът дори не е забелязал случилото се. Тогава, както и сега.

Докато вървеше към паркинга, краката му бяха като налети с олово. Едва бе пъхнал ключа в ключалката на колата, когато чакълът зад гърба му изскърца под нечии стъпки. Той се обърна сепнато, за да се олюлее под градушка от удари. Юмруци барабаняха по лицето и гърдите му, писъци раздираха тъпанчетата му, горещ дъх облъхваше кожата му. Добре премерени ритници попадаха в пищялите му. За момент му се стори, че е нападнат от ято умопобъркани птици, преди да осъзнае почти с изненада, че всичко това е яростта на едно дребно момиче.

Тя бе същинско копие на баща си — очите, гневът, избухливостта, която не можеше да контролира. Измина сякаш цяла вечност, преди най-сетне да успее да я улови за китките, да я обърне с гръб към себе си и да я притисне здраво към гърдите си, за да спре яростната атака.

— Спри! Престани! — извика.

Но тя продължаваше да се бори и за малко не я изпусна отново.

— Ти си убил баща ми! Убил си го!

— За бога, Ана, не съм сторил нищо подобно. Щеше ли полицията да ме пусне, ако го бях убил? — Ефектът от думите му настъпи почти незабавно и дърпането поутихна. — Та аз обичах този човек.

Тялото й омекна и се разтърси в ридания, които го трогнаха до дън душа и накараха собствените му очи да се просълзят. Той никога досега не бе давал външен израз на чувствата си към Уистлър. Не бе имал случай или нужда да ги облече в някаква форма. Уистлър бе просто негов приятел, момчето и мъжът, който на два пъти бе спасявал живота му. Свързваха ги общото минало, безбройните часове, прекарани заедно като тийнейджъри, мечтите и надеждите, битките и дружбата. Макар и непредсказуем, сприхав, дори жесток понякога, Уистлър винаги се бе оказвал наблизо при нужда — ангажимент, който бе поел към Фин още преди дълги години, пред паметника на „Йолар“. А сега си беше отишъл и единственото, останало от него, се намираше в прегръдките на Фин.

Той пусна ръцете й и я обърна към себе си. С късата черна коса, прорязана от розова ивица и всички пиърсинги и обеци по лицето, тя приличаше на гротескна карикатура на скръбта. Черната очна линия се бе разтекла по бузите й, а под пурпурното червило устните й трепереха като на дете. Носът й течеше и тя едва успяваше да диша от хлипането.

— Аз… аз така и не му казах.

— Не си му казала какво? — смръщи се Фин.

— Че го обичам.

Той стисна клепачи, усещайки как сълзите опарват бузите му, и обгърна момичето по-плътно в обятията се, за да я утеши.

— А сега вече е твърде късно. — Гласът излизаше приглушен откъм ревера му. — Твърде късно за всичко.