Ю Несбё - Жажда

— Защото ми предстои да уловя по-едра риба — Мона отдръпна ръцете си от масата, когато се появи сервитьорът.

— Дано — подхвърли ехидно Нора и огледа мижавото филенце в чинията на приятелката ѝ.

Мона го разчопли с вилицата.

— Притеснена съм, защото най-вероятно ме наблюдават.

— Какви ги говориш?

— Повече не мога да ти кажа, Нора. Нито на теб, нито на когото и да било. Сключих договорка да мълча. Възможно е в момента да ни подслушват.

— Бъзикаш ли се? А аз какви ги наприказвах за Хари Хуле… — Нора закри устата си с ръка.

— Едва ли ще го използват срещу теб — усмихна се Мона. — Работата е там, че ми предстои да сътворя епохална сензация. Не само в моята кариера, а изобщо в историята на криминалната журналистика.

— Кажи ми!

— Ще ти кажа само едно — поклати глава Мона. — Нося пистолет — и потупа дамската си чанта.

— Плашиш ме. Мона. Ами ако чуят и това за пистолета?

— Нека чуят. Тъкмо ще схванат, че не е добра идея да ми погаждат номерца.

— Щом е опасно, защо се захващаш сама? — простена Нора.

— Защото само така имам шанса да запиша името си в историята, скъпа — Мона се усмихна широко и вдигна чашата си с вода. — Ако всичко мине по учебник, следващия път ще те черпя. И — шампионат, не шампионат — ще полеем успеха с шампанско.

— Непременно!

— Съжалявам за закъснението — Хари затвори вратата на студиото за татуировки и пиърсинги.

— Тъкмо преглеждам асортимента — усмихна се Андерш Вюлер.

Застанал зад една маса, той прелистваше каталог заедно с мъж с патрави крака, шапка с козирка на футболния отбор „Волеренга“, черна тениска с щамповано името на рокбандата „Хюскер Дю“ и брада, най-вероятно достигнала внушителната си дължина още преди неизменно синхронизираните хипстъри да спрат да се бръснат.

— Няма да преча — обеща Хари и остана до вратата.

— Както казах — брадатият посочи нещо в каталога — тези ченета са само за украса и не могат да се поставят в устата. А и зъбите не са толкова остри, ако не броим кучешките.

— А тези?

Хари се огледа. В магазинчето бяха само трима души. Впрочем повече не биха се и побрали. Всеки квадратен, а защо не и кубичен метър беше усвоен. В средата бе разположена кушетка за татуиране. От тавана висяха тениски, от стативи — украшения за пиърсинг. В шкафове с витрини стояха изложени по-едри декоративни предмети, черепи и анимационни фигури от хромиран метал. Рисунки и снимки на татуировки запълваха останалото свободно място по стените. На една от снимките Хари забеляза татуировка на пистолет „Макаров“. Запознатите с руските криминални татуировки знаеха, че носещите това изображение затворници лежат за убийство на полицай. Съдейки по неясните линии, татуировката беше направена по старомодния начин: с китарна струна, прикрепена към машинка за бръснене — вместо игла — и със смес от стопена подметка от обувки и урина — вместо мастило.

— Кои от тези татуси са ваша изработка? — поинтересува се Хари.

— Нито един — отвърна мъжът. — Събирани са от къде ли не. Готини са, нали?

— Почти приключваме — уточни Андерш.

— Моля, не бърз… — Хари рязко млъкна.

— Съжалявам, че не успях да ви помогна — извини се брадатият на Вюлер. — По-големи шансове имате да намерите описания предмет в сексшоп.

— Вече проверихме.

— Е, ако ви интересува още нещо…

— Това.

Двамата се обърнаха към високия полицай. Той сочеше с показалец към рисунка високо горе на стената:

— Откъде се сдобихте с това?

— От затвора „Ила“ — отвърна брадатият. — Модел, останал от Рико Херем, затворник и татуировчик. Почина преди две години и нещо в Патая — точно го бяха пуснали. Антракс.

— Татуирали ли сте някого с този мотив? — попита Хари, неспособен да откъсне поглед от раззинатата за крясък уста на демона.

— Никога. Не се е и случвало някой да прояви интерес към това изображение. Кой би искал да се разхожда с такава страхотия?

— А да сте виждали някой с такава татуировка?

— Лично аз — не. Но един колега — работи известно време при мен — беше споменал, че е попадал на татуиран с джин . Означава „демон“. Освен тази помня само още една турска дума: шейтан .

— Каза ли къде е виждал изображението?

— Не. В момента човекът живее в Турция. Ако е важно, имам телефонния му номер.

Мъжът влезе в задната стаичка. Върна се с листче, върху което бе записал номера на ръка.

— Но да ви предупредя: не говори английски.

— А как тогава…

— Предимно с жестове. Тогава аз поназнайвах малко турски, а той — малко норвежки. Но сигурно вече е забравил езика, както и аз забравих неговия. Препоръчвам ви да използвате преводач.