Ю Несбё - Жажда

— Добре се владееш, Хари — разсмя се високо Исабеле. — Още ли си сгоден за онази апетитна тъмнокоса юристка?

— Не.

— Така ли? Тогава да пийнем нещо някоя вечер?

— С Ракел не сме сгодени. Женени сме.

— Аха. Виж ти. Но това не е пречка, нали?

— За мен е пречка. За теб навярно е предизвикателство?

— Семейните мъже са най-добрият вариант. Никога не ти създават проблеми.

— Такива като Белман, нали?

— Микаел е голям сладур и има най-красивите устни в целия град. Разговорът ми доскуча, Хари. Ще затварям. Имаш номера ми.

— Не, нямам го. Чао.

— Добре, ако не искаш да сипеш дитирамби за Микаел, разрешаваш ли поне да му предам поздравите ти и да кажа, че нямаш търпение да закопчаеш този окаян извратеняк?

— Казвай каквото искаш. Хубав ти ден.

Затвори. Ракел! Чак сега се сети, че го беше търсила. Докато избираше номера ѝ от менюто с последни повиквания, се вгледа в себе си. Дали поканата на Исабеле Скойен му беше подействала някак? Беше ли успяла поне мъничко да го възбуди? Не. Или пък… Добре де, малко. Това означаваше ли нещо? Не. Беше толкова незначително, че дори не се замисли какво прасе е. Не че не беше прасе, но този лек трепет, неволно изникналата пред очите му мимолетна фантазия за дългите ѝ крака и широкия ѝ ханш, която мигом се изгуби, не стигаха за осъдителна присъда. Ни най-малко, дявол да го вземе. Хари я отряза. Макар да знаеше, че именно отказът ще нахъса Исабеле да го потърси пак.

— Това е телефонът на Ракел Фауке. Говорите с доктор Стефенс.

Хари усети леко мравучкане по тила.

— Хари Хуле се обажда, Ракел там ли е?

— Не.

Хари усети как гърлото му се стяга на възел. Паниката започна да се прокрадва в душата му. Ледът се пропука. Хари си наложи да диша.

— Къде е?

В последвалата продължителна пауза — досещаше се, че не е никак случайна — през ума му мина какво ли не. И от десетките автоматично извадени заключения дълбоко се загнезди едно: всичко приключва сега, край с шансовете му да осъществи едничкото си желание — днешният и утрешният ден да повторят вчерашния.

— Ракел е в кома.

В настъпилото объркване или по-скоро чистопробно, пълно отчаяние, някакъв защитен механизъм се опита да му внуши, че „кома“ не е медицинско състояние, а географско название.

— Преди по-малко от час се е опитала да се свърже с мен.

— Да — потвърди лекарят. — И ти не си вдигнал.

Непонятни. Хари седеше на твърд стол и се опитваше да вникне в обясненията на мъжа зад бюрото. Думите обаче се лееха непонятни като птичата песен, нахлуваща през отворения прозорец зад очилатия лекар в бяла престилка; непонятни като синьото небе и избора на слънцето точно днес да грее най-силно за последните няколко седмици; непонятни като анатомичните постери на стената, които показваха хора с изрисувана в яркочервено кръвоносна система и сиви органи; като окаченото до тях разпятие с кървящия Христос.

Ракел.

Единственият източник на смисъл в неговия живот.

Смисъл не му носеха нито науката, нито религията, нито справедливостта, нито амбициите за един по-добър свят, нито удоволствието, нито опиянението, нито липсата на болка, нито дори щастието. Смисъл му носеха само тези пет букви: Р-а-к-е-л. Тук не важеше популярната фраза, че ако не е била тя, е щяла да бъде друга. Ако не се бе появила Ракел, друга изобщо нямаше да има.

И вероятно щеше да е по-добре.

Защото когато си сам, няма кого да ти отнемат.

Накрая Хари пресече словесния поток на лекаря:

— Какво означава това?

— Означава, че диагнозата още не е уточнена — отговори доктор Стефенс. — Установихме, че бъбреците ѝ не функционират нормално. Възможно е да се дължи на редица причини, но, както казах, отхвърлихме най-често срещаните.

— Предположения?

— Някакъв синдром. Проблемът е, че има хиляди редки болести, коя от коя по-слабоизвестна и по-малко проучена.

— А това ще рече?

— Че трябва да продължаваме да търсим основното заболяване. Междувременно се наложи да я въведем в медикаментозна кома, защото се появиха затруднения в дишането.

— Колко време…

— Отсега не мога да кажа. Нужно е не просто да открием от какво е болна, а и да назначим ефективна терапия. Едва когато сме сигурни, че ще може да диша самостоятелно, ще я изведем от комата.

— Възможно ли е… възможно ли е…

— Какво?

— Възможно ли е да умре, докато е в кома?

— Не знам.

— Напротив, знаеш.

Стефенс долепи върховете на пръстите на двете си ръце. Изчака, сякаш за да забави темпото на разговора.