Ю Несбё - Жажда

— Привет.

Тя се сепна. На вратата стоеше мъж.

— Приключих с проверката по моя списък — докладва Андерш Вюлер. — Нищо. Ако няма друго, ще се прибирам да поспя.

— Разбира се, тръгвай. Всички ли си отидоха?

— Май да.

— И Бернтсен ли?

— Рано-рано приключи. Явно действа по-ефективно.

— Сигурно — досмеша я, но нямаше сили да се засмее. — Съжалявам, че те моля за тази услуга, Вюлер, но ще прегледаш ли и неговия списък, защото…

— Току-що го направих. Всички имат алиби.

— Абсолютно всички ли?

Катрине им беше възложила да поискат от телекомите списъци с титулярите на всички номера, с които жертвата е разговаряла през последните шест месеца, да си ги поделят и да проверят алибитата им.

— Да. Само един тип от Онебю в Нитедал с име, окончаващо на „и“, малко ме усъмни. В началото на лятото се е скъсал да звъни на Елисе. Пак проверих алибито му. Извън подозрение е.

— Как се казва?

— Лени Хел. Как звучи само, а?

— Подозираш хората въз основа на имената им?

— Един от критериите ми за повишена бдителност, да. В криминалните хроники изобилства от имена, завършващи на „и“.

— И?

— И когато прочетох в записките на Бернтсен какво алиби е представил Лени, реших да се поразровя. Той заявил, че около часа на убийството вечерял заедно със свой приятел в пица-грил „Онебю“. Думите му потвърдил единствено съдържателят. Звъннах на местния ленсман 3 3 Полицейски служител в малките населени места в Норвегия. — Б.пр. да поразпитам.

— Само защото този тип се казва Лени?

— И защото съдържателят се казва Томи.

— И какво научи от ленсмана?

— Че Лени и Томи са двама изключително кротки и надеждни граждани.

— Значи си сгрешил в преценката.

— Бъдещето ще покаже. Все пак ленсманът се казва Ими.

Катрине избухна в гръмък смях. Имаше нужда да се поразсее. Андерш Вюлер се усмихна. И усмивката му ѝ дойде добре. В началото всички новобранци се опитват да впечатлят шефа, но нещо ѝ подсказваше, че ако не бе попитала, Вюлер нямаше да се самоизтъкне колко работа е свършил. И той като нея имаше едно наум за Бернтсен. Катрине уж се беше отказала от една идея, но сега преосмисли решението си.

— Я влез и затвори вратата.

Вюлер се подчини.

— Ще те помоля за услуга във връзка с информацията, изтекла към „Ве Ге“. Ти ще работиш най-тясно с Бернтсен. Можеш ли…

— … да си отварям очите и ушите?

— Нещо такова — въздъхна Катрине. — Да си остане между нас. Откриеш ли нещо, докладваш само на мен, разбрано?

— Тъй вярно.

Вюлер си тръгна, а Катрине изчака няколко секунди и после посегна към телефона си. В полето за търсене въведе името на Бьорн. Беше добавила и негова снимка, която излизаше към номера. Катрине се усмихна. Бьорн Холм не беше пръв красавец. Имаше бледо, леко подпухнало лице, а беше започнал и да оплешивява. Но си беше Бьорн. Антидотът срещу всички тези страхотии от снимките. Тогава от какво толкова се боеше? Щом Хари Хуле намира начин да живее с друг човек, защо Катрине да не може? Показалецът ѝ се приближи към зелената слушалка до телефонния номер, но в главата ѝ замига предупредителна лампичка, активирана от думите на Хари Хуле и Халстайн Смит. Следващата жертва.

Катрине остави телефона и пак се съсредоточи върху снимките.

Следващата.

Ами ако наистина убиецът вече си е набелязал нова мишена?

— П-постарай се п-повече, Ева — прошепна той.

Вбесяваше се, когато не полагаха достатъчно усилия.

Когато не почистваха жилищата си. Когато не поддържаха телата си. Когато не успяваха да задържат мъжете, посели семето си в техните утроби. Когато, вместо да нахранят детето си, го заключваха в дрешника и му обещаваха да получи шоколад, ако мирува вътре, а самите майки приемаха мъже, поднасяха им вечеря, а за десерт — и всичкия шоколад, забавляваха се с тях и пищяха от удоволствие така, както никога не играеха с децата си.

Много добре.

Щом е така, детето ще си поиграе с майката. И с такива като нея.

И той се впусна в игри. Доста грубички. Докато един ден го хванаха и го затвориха в помещение, по-тясно от дрешника — в килия в затворническото общежитие „Ила“ на улица „Йосинг“ 33. Според правилника за вътрешния ред представляваше национално изправително учреждение за лица от мъжки пол със „специални потребности от помощни мерки“.

Един от ония педали, психолозите, му обясни, че и сексуалният садизъм, и заекването се дължали на психически травми от детството му. Нищо подобно. Беше наследил говорния дефект от баща си, когото впрочем дори не беше виждал. Това му бе завещало скъпото му татенце: пелтеченето и един мръсен костюм. А колкото до садизма, мечтаеше да насилва жени, откакто се помнеше. За разлика от тях обаче той полагаше усилия. И в резултат почти преодоля заекването. Изнасили затворническата зъболекарка и избяга от „Ила“. После продължи с игричките. По-брутално от всякога. Това, че полицията го издирваше, само добави пикантен привкус към забавленията му. И един ден се озова лице в лице с онзи полицай и видя решимостта и омразата в погледа му. Разбра, че този мъж е способен да го залови. Способен да го запрати обратно в мрака на детството му, да го натика в заключения дрешник, където се опитваше да не диша, за да не поема в ноздрите си смрадта на пот и тютюн от дебелия омазнен вълнен костюм на баща си. Майка му разправяше, че го пазела, защото някой ден татко му можело да се върне.