Ю Несбё - Жажда

— Няма ли да се качиш за малко? Май ми е останала една бутилка в барчето.

— И двамата пихме достатъчно…

— Само да провериш дали моят преследвач не се е вмъкнал вътре. Моля те.

— Малко вероятно е.

— Виж, в кухнята свети — тя посочи апартамента на първия етаж. — Изгасих, преди да тръгна. Сигурна съм!

— Сто процента ли? — мъжът едва потисна прозявката си.

— Не ми ли вярваш?

— Извинявай, но наистина трябва да се прибирам и да си лягам.

— Къде останаха истинските джентълмени? — тя го изгледа враждебно.

— Ами… сигурно са се разотишли по домовете си и вече спят — усмихна се той.

— Ха! Женен си и ти се е приискало да забършеш нещо чуждо, но после те е хванала гузната съвест, нали?

Мъжът я измери с поглед. Все едно я съжаляваше.

— Да — призна. — Така е. Лека нощ.

Ева си отключи и влезе в сградата. Изкачи стъпалата към високия първия етаж. Ослуша се. Пълна тишина. Изобщо не си спомняше угасяла ли е осветлението в кухнята. Каза го само за да вкара мъжа в апартамента си. С това твърдение обаче сякаш предизвикваше съдбата. Ами ако Промък действително я чакаше вътре?

Чу шум от тътрузещи се крака зад вратата към мазето. Някой завъртя топката и оттам излезе мъж в охранителна униформа. Заключи вратата с бял ключ, обърна се, видя Ева и видимо се сепна.

— Не ви чух — позасмя се той със затворена уста. — Простете.

— Проблеми ли има?

— Напоследък са зачестили кражбите в мазетата и жилищната управа назначи патрул.

— Значи работите за нас? — Ева наклони глава.

Мъжът не беше за изхвърляне. Биваше си го. Пък и не беше млад-зелен като повечето пазачи.

— Може ли да ви помоля да проверите и моя апартамент? И при мен влизаха с взлом. А отвън видях, че свети лампа, която — помня — на тръгване угасих.

Охранителят сви рамене.

— В задълженията ни не влиза да проверяваме апартаментите, но ще ви направя тази услуга.

— Най-сетне един мъж, който да става за нещо — промърмори тя и пак го измери с поглед.

Охранител в зряла възраст. Е, едва ли пращи от акъл, но пък правеше впечатление на стабилен, надежден. И общителен. Досегашните мъже в живота ѝ уж имаха всичко: добро потекло, изгледи за солидно наследство, образование, светло бъдеще. И я боготворяха. Но за жалост пиеха толкова много, че общото им светло бъдеще отиде по дяволите. Май дойде време да опита нещо ново. Ева застана в профил и направи чупка в ханша, докато ровеше за ключовете си. Боже, колко много бяха! Как да налучка кой ѝ трябва! Май, оказа се, беше попрекалила и с алкохола.

Най-сетне намери ключа, отключи и без да се събуе в коридора, влезе в кухнята. Чу, че охранителят я последва.

— Няма жив човек — установи той.

— Освен нас двамата — усмихна се Ева и се облегна на кухненския плот.

— Уютна кухня — застанал на вратата, той приглади униформата си.

— Благодаря. Ако знаех, че ще имам гост, щях да поразтребя.

— И да поизмиете — додаде с усмивка той.

— Е, в денонощието има само двайсет и четири часа, какво да се прави.

Тя отмахна кичур от косата си и залитна върху високите си токчета.

— Но ако проявите добрината да надникнете във всички стаи, ще забъркам по едно коктейлче. Е, как ви се струва?

Ева сложи длан върху новия си блендер.

Охранителят си погледна часовника.

— Имам само двайсет и пет минути до посещението на следващия адрес. Все ще ми стигнат да проверя дали тук не се крие някой маниак.

— За толкова време могат да се случат много неща — подхвърли Ева.

Охранителят я погледна, засмя се тихо, поглади брадичка и излезе от кухнята.

Тръгна към вратата, зад която предполагаше, че се намира спалнята. Направи му впечатление колко тънки са стените. Различаваше ясно думите на мъж от съседното жилище. Отвори вратата. Тъмнина. Пипнешком намери ключа за осветлението и го натисна. Светна мъжделива лампа.

Нямаше никого. Незастлано легло. Празна бутилка върху нощното шкафче.

Продължи нататък. Надзърна в банята. Плочки, нашарени от черни ивици мръсотия. Петна от мухъл покриваха дръпнатата пред душа завеса.

— В безопасност сте! — извика той към кухнята.

— Седнете в дневната! — отвърна тя.

— Добре, но след двайсет минути тръгвам.

Той влезе в дневната и се разположи върху продънения диван. От кухнята се чу потракване на бутилки, после пискливият ѝ глас:

— Нещо за пиене?

— Да.

Гласът ѝ му беше много неприятен, от онези женски гласове, за които ти се ще да имаш дистанционно. Но тя излъчваше пищност, нещо майчинско. Бръкна в джоба на униформата си, ала предметът се бе усукал в подплатата.