Ю Несбё - Жажда

— Имам джин, бяло вино и малко уиски — виеше пронизително гласът от кухнята. Като бургия. — Какво предпочитате?

— Нещо друго — тихо каза той на себе си.

— Моля? Ще донеса всичко!

— Д-давай, майко — прошепна той и успя да отдели предмета от хастара.

Постави го отпред върху ниската масичка, за да е сигурен, че тя ще го види. Усещаше набъбващата ерекция. Пое си дълбоко дъх. Сякаш изсмука всичкия кислород от стаята. Облегна се на дивана и изпъна каубойските ботуши върху масичката. До желязното чене.

Катрине Брат плъзна уморените си очи по снимките, осветени от настолната лампа на бюрото. По нищо не личеше тези типове да са изнасилвачи; да са се гаврили с жени, мъже, деца, старци, да са изтезавали и дори убивали някои от тях. Е, ако човек предварително е запознат с извършените от тях жестокости в най-дребни подробности, навярно би забелязал признаци на патологична сексуалност и агресия в потиснатите им, често изплашени погледи от снимките в досиетата. Но срещнеш ли ги по улицата, ще ги подминеш, без изобщо да ти хрумне, че вероятно са те огледали, преценили и — при късмет за теб — отхвърлили като потенциална жертва.

Част от имената Катрине помнеше от работата си към отдел „Пороци“, но повечето ѝ бяха съвършено непознати. Всеки божи ден се раждаше нов изнасилвач. Невинно кълбенце, чийто писък се губи в писъците на раждащата жена. И това малко човече, закрепено за живота с пъпна връв, дар, който умилява родителите до сълзи, след години разпаря утробата на завързана жена, докато мастурбира и дрезгавите му стенания се губят в писъците ѝ.

Половината от разследващата група звъняха на лежалите за изнасилване. Първо потърсиха онези с най-бруталните престъпления в досиетата. Искаха им алиби и ги проверяваха. Ала все още не бяха успели да открият дори един-единствен осъждан сексуален престъпник, който да се е намирал в непосредствена близост до местопрестъплението. Другата половина от групата разпитваше роднини, приятели, колеги и бивши гаджета на Елисе Хермансен. Статистиката в Норвегия показваше недвусмислено, че в осемдесет процента от случаите жертвата познава убиеца, а ако жертвата е жена, убита в собствения си дом, този дял надхвърля деветдесет процента. И въпреки това Катрине не очакваше тази тенденция, изведена от статистическите данни, непременно да важи и за текущото разследване. Защото Хари беше прав. Убийството на Елисе Хермансен се вписваше в друга категория. Тук реалната личност на жертвата губеше значение. В очите на престъпника Елисе се явяваше просто носител на качество, провокиращо агресията му. Прегледаха едно по едно имената от списъка на сексуалните престъпници, срещу които са свидетелствали клиентки на Елисе, но Катрине не поддържаше версията на Хари, че извършителят е убил с един куршум два заека: хем си е отмъстил за излежана присъда, хем е получил сексуално удовлетворение. Каква дума впрочем! Как подобно зверство изобщо би могло да донесе удовлетворение? И какво, след акта прегръща жертвата, запалва цигара и прошепва с усмивка „беше наистина прекрасно“? Хари ѝ беше обяснил, че серийният престъпник изпитва сексуална фрустрация, защото така и не постига целта си. Тази фрустрация го подтиква да продължава набезите си с надеждата следващия път да успее, да получи пълно удовлетворение, да се освободи от гнета на нагона и да се прероди, докато жертвата му пищи, а той прерязва пъпната си връв към всичко човешко.

Тя пак разгледа снимката на мъртвата Елисе Хермансен. Търсеше онова, за което ѝ бе загатнал Хари. Беше видял нещо. Или чул. Нали направи аналогия с познат стил музика? Катрине се обезсърчи и зарови лице в шепите си. Кое я наведе на мисълта, че е психически годна за такава работа? „Биполярното разстройство носи предимство единствено при творческите професии“ — предупреди я психиатърът при последния ѝ преглед. После ѝ написа нова рецепта за розовите хапченца, които я държаха в релси.

Работната седмица приключи. Нормалните хора правеха нормални неща. Не киснеха в кабинетите си, втренчени в зловещи снимки на мъртъвци и на маниаци с надежда лицата да им подскажат нещо. Не си търсеха тъпкач за една нощ в Тиндър. В момента Катрине копнееше отчаяно за пъпна връв към нормалността. За неделна вечеря. Докато бяха заедно, Бьорн няколко пъти я покани да гостуват на семейството му в Скрая — стигаше се за час и половина с кола. Катрине все си намираше повод да откаже. Сега обаче горещо ѝ се прииска да седи на семейната им трапеза, да си подават купата с картофите, да се оплакват от времето, да ги слуша как се фукат с новия диван, да дъвче сух еленски стек, докато разговорът едва-едва крета, но тече в добронамерен тон, сътрапезниците се поглеждат топло, разказват си стари вицове и от време на време предизвикват раздразнението ѝ. Нещо повече, Катрине дори изпитваше неистова потребност от такава семейна скука.