Ю Несбё - Жажда

Хари удари финален спринт по автомобилната рампа. Чу как чакълът хрущи под подметките му, мярна госпожа Сювертшен зад завесите на съседната къща.

Взе си душ. Обичаше да се къпе. Някой трябва да напише книга за къпането, казваше си понякога.

После влезе в спалнята. Завари Ракел до прозореца, в градинарския ѝ костюм: гумени ботуши, работни ръкавици, протрити дънки и избеляла сламена шапка на главата. Тя се извърна наполовина и прибра няколко тъмни кичура, изпълзели изпод шапката. Хари се питаше дали Ракел си дава сметка колко е неустоима в това облекло. Най-вероятно да.

— Ау! — възкликна тихо тя и се усмихна. — Гол мъж.

Хари застана зад нея, сложи длани върху раменете ѝ и започна да я масажира.

— Какво правиш?

— Гледам прозорците. Според теб трябва ли да вземем някакви мерки във връзка с идването на Емилия?

— Коя е Емилия?

Ракел се засмя.

— Защо се смееш?

— Веднага спря да ме разтриваш, скъпи. Спокойно, никой няма да идва. Емилия е името на бурята.

— А, тази Емилия ли? Не се притеснявай за нея. Нашата крепост ще удържи на напора на някаква си природна стихия.

— Така си мислим ние на възвишението, нали?

— Какво си мислим?

— Че животите ни са като крепост. Непревземаеми — тя въздъхна. — Трябва да отида на пазар.

— У дома ли ще вечеряме? Още не сме пробвали онзи перуански ресторант на „Бадстю“. Не е чак толкова скъп.

Хари се опитваше да накара Ракел да възприеме един от ергенските му навици: да не готви. Тя приемаше донякъде аргументите му: ресторантите са едно от най-сполучливите изобретения на цивилизацията. Още през каменната ера хората осъзнали, че приготвянето на храна в големи количества е по-практично, отколкото всяко семейство да изразходва по три часа дневно в планове, покупки, готвене и миене на съдове. На възражението на Ракел, че в това имало нещо декадентско, Хари контрира, че декадентско по-скоро е семейства с две деца да трошат милиони крони за оборудване на кухните си. Разумното оползотворяване на ресурсите предполага да плащаш на квалифицирани готвачи, за да приготвят храна в големи количества, а тези готвачи на свой ред да плащат на Ракел, когато им потрябва юридическа помощ, или на Хари, за да обучава полицейски кадри.

— Днес е мой ред. Аз черпя — той хвана дясната ѝ ръка. — Не ходи на пазар.

— Няма как — възрази тя и направи гримаса, когато той я притегли към тялото си, от което още се изпаряваше влага. — Ще дойдат Олег и Хелга.

Хари я стисна още по-силно.

— Така ли? Нали каза, че никой нямало да идва вкъщи?

— Все ще изтърпиш два-три часа компанията на Олег и…

— Пошегувах се. Ще ми е много приятно. Но защо не ги…

— Не, няма да ги водим на ресторант. Хелга още не е идвала у дома и искам хубаво да я огледам.

— Горкото девойче — прошепна Хари и понечи да гризне меката част на ухото ѝ, когато забеляза нещо на шията ѝ. — Какво е това? — той предпазливо докосна червената точица с върха на пръста си.

— Кое? — тя попипа въпросното място. — А, да. Лекарят ми взе кръвна проба.

— От врата?

— Не ме питай защо — засмя се тя. — Много си сладък, когато се тревожиш.

— Не се тревожа, а ревнувам. Това си е моята шия. Пък и знаем, че имаш слабост към лекари.

Тя се засмя. Хари не я пускаше.

— Не — каза Ракел.

— Отказваш ли ми?

Хари чу как тя мигом задиша тежко. Усети как тялото ѝ поддава.

— Дявол да те вземе — простена Ракел.

Обикновено тя се възпламеняваше за секунди — сама го признаваше — а ругатните бяха най-сигурният признак.

— Дали да не спрем дотук — прошепна той и я пусна.

— Късно е — изпъхтя тя.

Той разкопча дънките ѝ и ги смъкна заедно с бикините до коленете, непосредствено над кончовете на ботушите ѝ. Тя се наведе напред, хвана се за перваза с едната ръка, а с другата посегна да свали шапката.

— Недей — прошепна той и се наведе напред така, че главата му да се долепи до нейната. — Остани с нея.

Приглушеният ѝ смях погъделичка ухото му. Божичко, как обожаваше този смях. Някакъв друг звук се смеси с него. Ръмженето на вибриращ телефон до ръката ѝ на перваза.

— Хвърли го на леглото — прошепна той и нарочно не погледна дисплея.

— Катрине Брат е.

Ракел го гледаше, докато си вдигаше дънките.

По лицето му се бе изписала дълбока концентрация.

— Кога? — попита той. — Ясно.

Ракел виждаше как Хари се отдалечава от нея и се пренася при гласа на жената от телефона. Ракел искаше да протегне ръце към него, но беше твърде късно, вече се бе отнесъл. Голото слабо тяло с мускули, гърчещи се като корени под бледата кожа, още стоеше пред нея. Очите с излинелия син цвят вследствие от дългогодишна злоупотреба с алкохол продължаваха да почиват върху нея. Но той вече не я виждаше, погледът му бе обърнат навътре. Снощи ѝ обясни защо се налага да поеме случая. Ракел не се противопостави. Защото ако изхвърлят Олег от Академията, имаше голям риск той пак да започне да се друса. А от двете злини — да изгуби Хари или да изгуби Олег — Ракел предпочиташе да изгуби Хари. Беше натрупала няколкогодишен тренинг в живеенето без него и знаеше, че може да се лиши от присъствието му. Не знаеше обаче способна ли е да живее без сина си. Ала докато Хари излагаше мотива си да приеме предложението на Белман — а именно, доброто на Олег — в главата ѝ отекваше отгласът от едно скорошно съждение на Хари: „Защото един ден, когато наистина ми се наложи да излъжа, ще е в моя полза да ме мислиш за откровен.“