Ю Несбё - Жажда

Катрине кимна. Навън грееше слънце, ала въпреки това ѝ се струваше, че в далечината тътнат гръмотевици.

— Снимката от трупа не ти ли навява някакви асоциации? — попита Хари.

— Прободните рани по шията ли? Не.

— Не говоря за детайлите, а по-скоро за… — Хари се загледа през прозореца — … за картината в по-общ план. Понякога, докато слушаш непознато парче в изпълнение на неизвестна за теб група, се досещаш кой го е написал. Разбираш ли за какво говоря? Просто нещо те навежда на предположението кой е авторът. Нещо, което дори не можеш да конкретизираш.

Катрине гледаше профила му. Щръкналата като четка къса руса коса стърчеше право нагоре със същия инат, но беше пооредяла. По лицето се бяха появили нови линии, гънките и бръчките се бяха вкопали по-надълбоко и въпреки фините мрежички от усмивки около очите грубоватите му черти изпъкваха още повече. Тя така и не можеше да проумее защо го намира за толкова привлекателен.

— Хари?

— Мхм?

— Само заради Олег ли се върна?

Той се обърна и я изгледа с вдигната вежда.

— Защо питаш?

И тя усети как този поглед за пореден път я разтърсва като електрически ток, как този мъж, често толкова отнесен и дистанциран, можеше да изтласка само с един поглед всичко останало, да поиска — и да получи — цялото ти безусловно внимание. И в този миг за теб в целия свят да съществува един-единствен мъж: Хари Хуле.

— Аз пък — засмя се смутено Катрине. — Давай нататък.

— Ева, но с W , не с V . Мама и тате искали да съм уникална. После се оказа, че в разни страни от железния блок това име било много разпространено.

Тя се засмя и отпи от халбата. После зина и избърса с два пръста червилото, напластило се в ъглите на устата ѝ.

— Или страни на изток от Желязната завеса, или страни от Източния блок — поправи я мъжът.

— А? — разсеяно измърмори тя, докато го оглеждаше.

Беше ли готин? При всички случаи превъзхождаше повечето мъже, с които я сватосваше Тиндър. Значи криеше някакъв недостатък, но с течение на времето щеше да излезе наяве. Опитът я беше научил на това.

— Пиеш бавно — отбеляза тя.

— А ти явно си падаш по червеното — мъжът посочи палтото ѝ, метнато връз облегалката на стола.

— Да, като вампирясалия убиец — Ева вдигна показалец към новините, излъчвани по плазмата.

Футболният мач беше свършил и барът, допреди пет минути пълен, започна да се опразва. Ева усещаше, че е на градус, но не чак пияна.

— Чете ли материала във „Ве Ге“? Извергът пил от кръвта ѝ, представяш ли си!

— Да, четох го. Знаеш ли къде жертвата е изпила последното си питие? На стотина метра по-нагоре по улицата, в бар „Джелъси“.

— Това сериозно ли? — Ева се озърна.

Повечето посетители бяха дошли с компания. Беше забелязала, че някакъв мъж, седнал сам, често-често поглежда към нея, но той вече си бе тръгнал. И не беше Промък.

— Сериозно, ами. Още едно питие?

— Непременно — потръпна тя. — Бррр!

Тя махна на бармана, но той поклати глава. Голямата стрелка беше прекрачила магическата граница.

— Е, друг път — каза мъжът.

— След като ме наплаши яко, сега ще ме изпратиш до къщи — настоя Ева.

— Разбира се. Към „Тьойен“, нали?

— Хайде — тя закопча червеното палто над червената блуза.

На тротоара се поолюля, залитна съвсем леко, но усети как той я подкрепи дискретно.

— Един тип беше започнал да ме преследва — сподели тя. — Кръстих го Промък. Срещали сме се само веднъж. Прекарахме си, така да се каже, сносно, но аз не исках да повтаряме. И той откачи. Направо се лепна за мен и започна да се появява на срещите ми с други мъже.

— Сигурно е голяма гадост.

— Голяма — засмя се тя. — Но е и гъдел, че си способен да омагьосаш някого до степен да не му излизаш от ума.

Тя се задави.

Пъхна ръка под неговата. Той я слушаше учтиво, докато тя му разказваше как завъртала главите на мъжете.

— Тогава бях голяма хубавица. Първоначално си мислех, че случайно се е озовал на същото място като мен, но впоследствие ми стана ясно, че ме преследва. И знаеш ли? — тя спря рязко и залитна.

— Ами… не, не знам.

— Понякога ми се струваше, че е влизал в апартамента ми. Нали мозъкът има свойството да разпознава миризмата на хората на несъзнателно ниво.

— Да.

— Представяш ли си, ако той е вампирясалият убиец?

— Е, чак пък такова съвпадение. Тук ли живееш?

Ева вдигна глава към фасадата отпред.

— Да. Много бързо стигнахме.

— Нали казват, че в приятна компания времето лети. Е, благодаря ти за…