Ю Несбё - Жажда

— Откажи цигарите — посъветва го госпожа Сювертшен и го огледа щателно. — Иначе нямам за какво да те изкритикувам. Къде тренираш?

— В мазето.

— Фитнес зала ли си обзаведохте? Кой ти е личният треньор?

— Нямам. Сам съм си треньор — отвърна Хари, дръпна жадно от цигарата и огледа отражението си в задния страничен прозорец. Беше слаб, но не мършав както преди няколко години. Натрупа три килограма мускулна маса. И качи още два килограма заради спокойния семеен живот. Бе започнал да живее по-здравословно. Ала лицето, което го гледаше от прозореца, свидетелстваше, че е виждал и другата страна на медала. Паяжината от тънки червени жилчици в склерите на очите и мрежестите капиляри, прозиращи изпод кожата на лицето му, говореха за минало под знака на алкохол, хаос, безсъние и порочни привички, а белегът от ухото до ъгъла на устните — за безизходни ситуации и незадоволителен самоконтрол. Фактът пък, че държи цигарата между показалеца и безименния пръст, удостоен с брачна халка, а средният липсва, разказваше поредната история за убийства и безчинства, написана върху плът и с кръв.

Хари огледа заглавната страница на вестника. Точно под гънката му се мярна думата „убийство“. За миг ехото от онзи писък пак го прониза.

— И аз се каня да си направя домашна фитнес зала — съобщи госпожа Сювертшен. — Ще се отбиеш ли някой предобед следващата седмица да ме понаучиш на това-онова?

— Трябват ти гумена постелка, тежести и щанга. А после ще се научиш и сама.

Съседката се усмихна широко.

— Приятен ден, Хари — кимна тя. Стана ѝ ясно, че номерът няма да мине.

Джипът продължи напред със съскане, а Хари тръгна да се прибира.

Приближи големите смърчове, сенките им надвиснаха над него и той спря да огледа къщата. Изглеждаше солидна, не чак непревземаема, защото нищо не е непревземаемо, но вътре не можеше да се проникне с лекота. Дебелата дъбова врата имаше три ключалки, а прозорците бяха препречени с железни решетки. Госпожа Сювертшен се беше оплакала, че с вида си на укрепление къщата на Ракел създавала усещането за опасности в квартала като в Йоханесбург например, а това смъквало цените на недвижимите имоти в Холменколен. Ракел беше извикала майстори да монтират решетките по времето, когато те бяха необходими. Тогава работата на Хари по един случай изложи нея и Олег на опасност. Оттогава Олег порасна. Изнесе се да живее с приятелката си, стана курсант в Полицейската академия. Решението кога ще махнат решетките щеше да вземе Ракел. На практика те вече действително станаха излишни. Защото понастоящем Хари беше просто един нископлатен учител.

— О, каква ХАРИзматична сутрин — промърка Ракел с усмивка, прозина се театрално и седна в леглото.

Хари постави подноса върху завивката пред нея.

Ракел обожаваше петъчните сутрини. Тогава часовете на Хари започваха късно, а тя имаше почивен ден и той ѝ поднасяше закуска в леглото.

Хари се мушна под завивката и ѝ подаде новинарските и спортните страници от „Афтенпостен“, а за себе си взе рубриките „По света“ и „Култура“. Сложи си очилата за четене — най-сетне призна, че се нуждае от тях — и жадно зачете рецензия за последния албум на Суфян Стивънс. Сети се, че Олег го беше поканил на концерт на „Слийтър-Кини“ идната седмица. Свиреха трескав, невротичен рок — точно по негов вкус. Олег всъщност предпочиташе по-твърди парчета. Значи още по-мило от негова страна да се съобрази с Хари.

— Нещо ново? — попита той, докато прелистваше.

Знаеше, че тя чете статията за убийството, поместена на първа страница, но няма да го спомене. Едно от негласните им споразумения.

— Над трийсет процента от американските потребители на Тиндър са женени — прочете тя. — От приложението отричат. При теб?

— Новият албум на отец Джон Мисти бил доста посредствен. Или просто авторът на рецензията е някой сърдит дядка. Залагам на второто. В „Моджо“ и в „Ънкът“ го засипаха със суперлативи.

— Хари?

— Предпочитам хората да са начумерени на младини, а после полека-лека да се облагородят с възрастта. Както стана с мен. Ти как мислиш?

— Ще изревнуваш ли, ако използвам Тиндър?

— Не.

— Как така не? — Ракел се надигна. — И защо?

— Навярно защото ми липсва въображение. Глупав съм и си въобразявам, че съм ти повече от достатъчен. Май не е толкова лошо да си глупав. Нали така излиза?

Тя въздъхна.

— Никога ли не ревнуваш?

Хари прелисти нататък.

— Ревнувам, скъпа, но Столе Ауне току-що ми изтъкна редица причини да се опитам да сведа подобни чувства до минимум. Днес ще изнесе на студентите ми лекция за патологичната ревност.