Ю Несбё - Жажда

Хари имаше точно такъв брак. Звучеше толкова изтъркано. Понякога дори го досмешаваше, когато го казваше пред себе си, а — по-рядко — и пред шепата хора, които, макар да наричаше свои приятели, виждаше от дъжд на вятър: „Със съпругата ми се разбираме чудесно.“

Да, Хари държеше щастието в ръцете си. Да можеше, би копирал трите години, изминали от сватбата им, и би ги размножил, би ги изживял отново и отново. Но човек не разполага с такава власт. Не беше ли това причината за лекото безпокойство, което все пак го глождеше? Че времето е неумолимо, нещата се случват, животът е като дима от цигарата му. Дори в херметизирана стая се вие и се променя по напълно непредсказуем начин. А понеже сега животът му беше перфектен, всяка промяна би означавала регрес. Така е. Животът напомня ходене по тънък лед. По-добре е да плуваш в мразовитата вода, да зъзнеш и да се мъчиш да излезеш оттам, отколкото да чакаш всеки момент ледът да се пропука и да пропаднеш. Именно по тази причина Хари си създаде навика да става по-рано — дори когато не се налага. Днес например не се налагаше. Лекцията по следствени методи започваше чак в единайсет. Събуждаше се само за да има повече време да полежи и да усеща цялото това непривично щастие, да му се любува, докато го има. Пропъди образа на измъкналия се негодник. Той не влизаше в отговорностите на Хари. Нито в ловния му периметър. Пък и извергът със сатанинското лице се появяваше все по-рядко в сънищата му.

Хари изпълзя тихо от леглото. Дишането ѝ се понакъса и той я подозираше, че само се преструва на заспала, за да не развали замисъла му. Нахлузи си панталона, слезе на първия етаж, постави любимата ѝ капсула в кафемашината, сипа вода в резервоара и отвори бурканчето с нескафе за себе си. Купуваше малки разфасовки, защото прясното, неизветряло нескафе има много по-ароматен вкус. Включи термоканата, намъкна чифт обувки на бос крак и излезе на стълбите.

Вдъхна резливия есенен въздух. Нощите в Бесерю в Холменколен бяха започнали да захладняват. Хари впери поглед към града и фиорда, където все още се мяркаше някоя и друга платноходка, открояваща се като малък бял триъгълник на фона на синята вода. След два месеца или може би едва след няколко седмици тук, на високото, щеше да падне първият сняг. Нека вали. Голямата къща от масивно дърво, байцвано в кафяво, беше построена за зима, не за лято.

Запали втората цигара за деня и се спусна по стръмната автомобилна рампа, насипана с чакъл. Вдигаше краката си високо, за да не се препъне в свободно влачещите се връзки на обувките. Можеше да се наметне с връхна дреха или поне да си облече някоя тениска, но за да оцениш чара на топлия си дом, не е зле малко да помръзнеш. Отиде до пощенската кутия и взе днешния брой на „Афтенпостен“.

— Добро утро, съседе.

Хари не беше чул кога джипът „Тесла“ е поел по асфалтираната алея на съседите. Прозорецът откъм шофьорското място беше смъкнат и оттам се подаваше неизменно русата госпожа Сювертшен. Тя въплъщаваше представата на Хари — момче, израснало в източните квартали и със сравнително кратък стаж в западните — за класическата холменколска тузарка. Стоеше си вкъщи с две деца и две домашни помощници, но нямаше планове да започва работа, макар норвежката държава да ѝ бе осигурила напълно безплатно петгодишно университетско образование. С други думи, госпожа Сювертшен наричаше работа онова, което за повечето хора беше по-скоро развлечение: да поддържа добрата си физическа форма (Хари знаеше, че под горнището на анцуга носи впит спортен екип, и — безспорно — изглеждаше адски добре за прехвърлила четирийсетте), да се грижи за логистиката (тоест, да съставя графика на детегледачките и да планира семейните почивки в къщата в покрайнините на Ница, в планинската хижа в Хемседал и в лятната вила по южното норвежко крайбрежие) и да поддържа социална активност (обеди с приятелки, вечери с роднини и потенциално изгодни контакти). Всъщност най-важната работа госпожа Сювертшен вече я бе отметнала. Да си намери съпруг с достатъчно пари, който да финансира тези нейни „ангажименти“.

Виж, в това отношение Ракел никак, ама никак не случи на мъж. Макар да бе израснала в Холменколен, където хората отрано се научават как да лавират, и въпреки интелекта и привлекателната си външност, с които можеше да плени когото пожелае, в крайна сметка тя се закопа с нископлатен полицейски следовател, бивш алкохолик, понастоящем трезвен преподавател в Полицейската академия — с още по-ниска заплата.