Ю Несбё - Жажда

— Кръвта ми пречи. Много е.

Катрине влезе в навеса. Прикова поглед в ръката, увиснала от вратата на колата, сякаш търсеше за какво да се хване. Например друга ръка. Поглади корема си. Защо не му го каза, докато още беше време.

— Според мен грешиш — отвърна другият полицай от колата. — Мъртъв е. Виж му зениците.

Катрине затвори очи.

Той се взираше в надвесилите се над него лица от двете страни на лодката. Едното беше без черната маска, устните мърдаха и оформяха думи. По изопнатата мускулатура на врата личеше, че вика. Навярно го приканваше да пусне револвера. Или просто крещеше името му. Или призоваваше към отмъщение.

Катрине се приближи до вратата на колата от страната на Хари. Пое си дълбоко дъх и надзърна.

Гледаше като попарена. Шокът я връхлетя безжалостно, независимо от предварителната мобилизация. Вече чуваше сирената на линейката, но беше виждала повече мъртъвци от двамата полицаи и един кратък поглед се оказа достатъчен да установи, че от там, където този човек се бе пренесъл, връщане назад няма. Макар да го позна, от него бе останала само куха обвивка.

Катрине преглътна.

— Мъртъв е. Не пипайте нищо.

— Дали да не направим опит да го реанимираме. Може…

— Не — категорично отсече тя. — Оставете го.

Катрине усещаше как шокът постепенно отшумява и отстъпва пред изненадата. Изненадата, че Халстайн Смит лично е седнал зад волана, вместо да остави заложника да шофира. На мястото, където бе очаквала да завари Хари, се оказа Смит.

Хари лежеше в лодката и гледаше нагоре: лицата, хеликоптера, засенчил слънцето, синьото небе. Преди Халстайн да откопчи револвера, Хари намери сили да затисне оръжието с крак. И тогава Халстайн сякаш се отказа. Вероятно си въобразяваше, но му се струваше, че през зъбите, с устните си усещаше как пулсът на другия отслабва прогресивно. И накрая съвсем се изгуби. Хари на два пъти колабира, преди да успее да преметне окованите си с белезници ръце отново пред тялото си. После откопча предпазния колан, извади ключовете за белезниците от джоба на сакото си. Ключът за колата беше счупен, а Хари нямаше сили да изкатери стръмния заледен баир до главния път или да се прехвърли през високите дувари на имотите от двете страни на пътя. Извика за помощ, но с ожесточените си удари Смит сякаш бе избил гласа от гърлото му и немощните вопли, които се изтръгнаха оттам, потънаха в бръмченето на хеликоптер. Затова Хари взе револвера, излезе пред навеса и стреля във въздуха с надеждата да привлече вниманието на пилота. За да го забележат от хеликоптера, той извлече лодката на Смит върху леда, легна вътре и произведе още няколко изстрела.

Пусна револвера. Беше си свършил работата. Всичко приключи. Можеше да се връща. Към онова лято, когато беше на дванайсет. Лежеше в лодка, отпуснал глава в скута на майка си, докато баща му разказваше на него и на сестра му за един ревнив командир по време на войната между венецианци и османци. Хари знаеше, че вечерта, когато си легнат, сестра му ще го помоли да ѝ обясни историята. Всъщност очакваше този момент с нетърпение, защото независимо колко време щеше да отнеме, двамата с нея нямаше да се откажат, преди тя да схване причинно-следствените връзки. А на Хари му доставяше удоволствие да открива логически взаимовръзки. Дори там, където — дълбоко в себе си знаеше — такива няма.

Затвори очи.

Тя още беше там. Лежеше до него.

— И да даваш живот ли мислиш, че можеш, Хари? — прошепна в ухото му.

Хари наля два пръста от „Джим Бийм“. Върна бутилката на рафта. Постави чашата до бокала с бяло вино на барплота пред Андерш Вюлер. Зад него се тълпяха клиенти, желаещи да поръчат.

— Изглеждаш много по-добре — отбеляза Андерш и погледна уискито, без да го докосва.

— Баща ти ме закърпи — отвърна Хари и се обърна към Йойстайн. Той кимна — ще се опита да удържи фронта сам за десетина минути. — Как е хавата в отдела?

— Добре. Но нали знаеш… Затишие след буря.

— Мхм. Казва се…

— Знам, знам. Днес Гюнар Хаген ми предложи да замествам Катрине, докато е в майчинство.

— Честито. Не си ли малко млад за поста?

— Хаген каза, че ти си ме препоръчал.

— Аз? Сигурно докато мозъчното сътресение още ме е държало. — Хари завъртя копчето за звука и „Джейхок“ запяха по-силно „Tampa to Tulsa“.

— Баща ми спомена, че си изял доста бой — усмихна се Андерш. — Впрочем ти как разбра за мен и Стефенс?

— Какво има за разбиране, щом фактите говорят сами. При анализа на негов косъм от „Съдебна медицина“ са открили съвпадение с един от генетичните профили от местопрестъпленията. Не профил на заподозрян, а на полицай. ДНК профилите на следователите, присъствали на огледите, винаги се вкарват в базата данни. Профилът беше твой, Андерш. Съвпадението обаче беше само частично. Защото с доктор Стефенс сте роднини. Баща и син. Получил си резултата пръв, но не си го разкрил пред мен или пред друг колега. Когато в определен момент узнах за това съвпадение, се разрових и бързо установих, че покойната съпруга на доктор Стефенс е носела моминското име Вюлер. Защо не ме осведоми за резултата от ДНК анализа?