Ю Несбё - Жажда

Затова само чу изтрещяването на изстрела, без да види откъде идва. Машинално залегна по корем във водата.

Втори гърмеж. Видя как от алуминиевата лодка се вдигна повесмо дим.

— Изстрели от лодката — чу той в слушалката. — Всички я държим на мушка. Изчакваме заповед да я пръснем.

Бяха ги предупредили, че Смит е въоръжен с револвер. Шансовете му да улучи Фалкайд от над двеста метра бяха минимални, разбира се. Пак същата дилема. Сиверт Фалкайд си пое дъх, докато сковаващият студ проникваше през дрехите му и се просмукваше до кожата. Не негова задача беше да преценява какви разходи ще струва на държавата да пощади живота на този сериен убиец. Разходи за съдебни дела, за охрана, за издръжка в петзвезден затвор, вместо да отидат за детски градини, за болници и за ремонт на занемарени училища. Той вземаше решения, ръководен единствено от степента на заплахата, която този убиец представляваше за елитните бойци и за цивилното население.

— Огън! — изкомандва Сиверт Фалкайд.

Никакъв отговор. В далечината се чуваха само вятърът и пърпоренето на хеликоптер.

— Стреляйте! — повтори той.

Все още никакво потвърждение. Хеликоптерът приближаваше.

— Чуваш ли ме? — обади се колегата му в слушалката. — Ранен ли си?

Фалкайд понечи да даде за трети път заповед, но схвана, че се е озовал в същото положение като по време на тренировъчното учение във военноморската база „Хоконсверн“. Солената вода е повредила микрофона на радиостанцията и остава да работи само частта с приемника. Обърна се към лодката и извика, но гласът му заглъхна в бръмченето на хеликоптера, в момента точно над главите им. Фалкайд подаде вътрешния сигнал за откриването на огън: два прави удара с юмрука на дясната ръка. Никаква реакция. Какво ставаше тук, дявол да го вземе? Фалкайд долази обратно до гумената лодка, но пътьом видя, че двама от хората му крачат по леда, без дори да се наведат, за да представляват по-малки мишени.

— Снишете се! — извика той, ала те най-спокойно продължиха към него.

— Установихме контакт с хеликоптера! — съобщи единият през шума. — Виждат го. Лежи в лодката!

Легнал на дъното на лодката, той мижеше срещу греещото слънце. Не чуваше нищо, но си представяше как водата бълбука и плиска в металния корпус под него. Лято е. В лодката се вози цялото семейство. На семейна разходка. Носи се детски смях. Държи ли очите си затворени, вероятно ще успее да остане там, където се е пренесъл.

Не знаеше със сигурност дали лодката се движи, или е заседнала върху леда под тежестта му. Пък и нямаше чак такова значение. Не беше тръгнал заникъде. Времето не помръдваше. Навярно отдавна, а вероятно само сега. Бе спряло и за него, и за мъжа, останал във волвото. И за него ли бе дошло лятото? Дали и той сега се намираше на по-хубаво място?

Нещо засенчваше слънцето. Облак? Лице? Да, лице. На жена. Като внезапно озарен спомен, досега тънал в мрак. Тя го беше възседнала и го яздеше. Шепнеше колко го обича, винаги го е обичала. С какво нетърпение е чакала този момент. Питаше го дали и той като нея има чувството, че времето е спряло. Той усещаше вибрациите в лодката, стенанията ѝ се сляха и прераснаха в непрекъснат вик, все едно я беше пронизал с нож. Изпусна въздуха от дробовете си и спермата от тестисите. После тя рухна отгоре му като умряла. Удари глава в гърдите му, докато вятърът блъскаше прозореца над леглото в апартамента. И преди времето да възстанови своя ход, двамата заспаха, изгубили свяст, памет, съвест.

Той отвори очи.

Над него беше надвиснала голяма птица с разперени криле.

Хеликоптер. Кръжеше едва на десет-двайсет метра височина и въпреки това той не чуваше нищо. Все пак схвана, че именно летателният апарат причинява вибрациите на лодката.

Катрине стоеше пред навеса и зъзнеше на сянка, докато наблюдаваше как полицаите отиват към волвото.

Видя ги как отварят и двете предни врати. Отвътре увисна ръка, облечена в сако. О, само не от тази страна. Там се беше качил Хари. Пръстите бяха окървавени. Единият полицай провря глава в купето, най-вероятно за да провери дали раненият показва признаци на живот. Позабави се. Накрая Катрине изгуби търпение и чу собствения си разтреперан глас:

— Жив ли е?

— Май да — извика отвътре полицаят, за да заглуши пърпоренето на хеликоптера. — Не напипвам пулс, но сякаш диша. И да е жив, не му остава много.

Катрине се приближи още няколко крачки.

— Линейката ще пристигне всеки момент. Виждаш ли огнестрелната рана?