Ю Несбё - Жажда

— Смит!

— Да?

— Качи се при мен!

След трийсет секунди психологът прекрачи прага, но не отиде до бюрото, където Хари прелистваше папката, а остана до вратата. Озърна се с изумен вид.

— Позна ли си ги? — попита Хари.

— Да — Смит се доближи до библиотеката и издърпа една папка. — Мои са. Това са моите журнали. Дето ми ги откраднаха.

— Предполагам, и този е от тях? — Хари вдигна папката, която бе разглеждал, та Халстайн Смит да прочете надписа на корицата.

— Александър Драйер. Това е моят почерк, да.

— Не разбирам цялата използвана терминология, но все пак схващам, че Драйер е бил маниакално обсебен от „Тъмната страна на луната“. Също така от жени и от кръв. Упоменал си голямата вероятност пациентът да развие вампиризъм и си отбелязал, че ако тази тенденция продължава, ще обмислиш дали да не нарушиш лекарската тайна и да сигнализираш в полицията.

— Ясно, но след втория или третия сеанс Драйер се отказа.

Хари чу трясъка от рязко отхвръкнала врата и надникна през прозореца — тъкмо навреме, за да види как помощникът на ленсмана подава глава през парапета на верандата и повръща в снега.

— Къде отидоха да търсят таблото с бушоните?

— В мазето — отвърна Смит.

— Изчакай тук.

Хари слезе. В коридора светеше. Вратата към мазето зееше отворена. Той се спусна приведен по тясната мрачна стълба. Удари си челото в нещо, усети как кожата му се цепна. Сигурно фитинг на водопроводна тръба. Повърхността под краката му се изравни. Пред мазето светеше самотна крушка. Ими стоеше с отпуснати покрай тялото ръце и се взираше във вътрешността.

Хари тръгна към него. Въпреки наченките на гнилостни процеси в трупа студът в дневната беше запечатал смрадта. Тук долу обаче влагата и малко по-високата температура бяха ускорили разлагането. Докато се приближаваше, Хари схвана, че първоначално надушената миризма на изгнили картофи всъщност е смрадта от още един труп.

— Ими — тихо подвикна той, ленсманът се сепна и се обърна.

Очите му бяха широко отворени, а на челото му червенееше порезна рана. Хари първо се стресна, но впоследствие съобрази, че и ленсманът е имал близка среща с водопроводната тръба.

Ими отстъпи встрани. Хари надникна в мазето.

Вътре имаше клетка с площ два на два и висока пак толкова. Железни решетки. На вратата се люлееше отключен катинар. Явно беше предназначена да държи в плен животно. Сега не държеше в плен никого. Защото съдържащото се във вече кухата обвивка бе отлетяло. Неодушевеност, нали така беше? Хари разбра кое бе провокирало бурната реакция на ленсманския помощник.

Макар гниенето да говореше, че отдавна е мъртва, мишки и плъхове не бяха нападнали голата жена, обесена на въже, завързано за металните пречки на покрива на клетката. Сравнително запазеният вид на трупа разкриваше в подробности какво ѝ е причинил убиецът. Разрези. Множество прободни рани от нож. Толкова много жертви бяха минали пред очите на Хари — всяка осакатена по различен начин. Хората вероятно си мислеха, че след толкова много видени ужасии човек претръпва. И беше донякъде вярно. Човек действително свикваше да вижда наръгани при инциденти и пораженията, нанесени с нож при ръкопашен бой; свикваше да вижда убити с хладно оръжие, използвано като ефективно средство за умъртвяване или като оръдие за отприщване на ритуална лудост. Но това не го правеше по-подготвен за подобна гледка. За обезобразено тяло, чиито рани ясно говореха за целта на убиеца. Да се опива от физическото страдание и от паниката на жертвата, след като е разбрала какво ѝ предстои. Да изпитва сексуално удоволствие и да постига удовлетворение чрез изобретателни садистични прийоми. Да предизвика шок, отчаяна безпомощност и гадене у онези, които открият накълцаното тяло. Дали убиецът бе успял да постигне замисъла си?

Зад Хари ленсманът се задави.

— Не тук — побърза да го предупреди той. — Излез навън.

Чу как тътрещите се стъпки се отдалечават, докато отваряше вратата на клетката. Влезе вътре. Момичето беше възслабо, с белоснежна кожа, изпъстрена с червени петънца. Не от кръв. Бяха лунички. В корема ѝ зееше черна дупка като от куршум.

Хари се съмняваше, че тя сама се е обесила, за да съкрати мъките си. Причина за смъртта можеше да е огнестрелната рана в корема, но той допускаше убиецът да е изстрелял куршума във вече мъртвото тяло, разгневен в безсилието си, че тя вече не е способна да обслужва нагона му — така децата продължават да блъскат вече строшената играчка.