Ю Несбё - Жажда

Хари се облегна на стола. Загледа се в стопкадъра на компютърния екран: раненият Валентин излиза от обора. Стрелката на везната, на влизане отчела 74,7 килограма, сега показваше 73,2. Значи, върху пода на кабинета се бе излял килограм и половина кръв. Всичко бе елементарна аритметика. Този път сметката излизаше. Валентин Йертсен плюс Лени Хел. Равно на злодейски тандем.

— Сега вече случаят непременно трябва да бъде преразгледан — заключи Олег.

— Няма да стане тая работа — отсече Гюнар Хаген и погледна часовника.

— Защо? — Хари даде знак на Нина да му донесе сметката.

— Защото случаят е разкрит — въздъхна началникът на Отдела за борба с насилието — и защото изложената от теб версия е силно конспиративна. Нищо повече от разни случайни съвпадения — Лени Хел си бил разменил няколко съобщения с две от жертвите — и неподплатени догадки — Валентин имал вид , че знае къде отива! Тази история ми прилича на фантасмагориите, изфабрикувани от журналисти и писатели, как Кенеди, видите ли, бил убит от ЦРУ, а истинският Пол Маккартни бил мъртъв. Случаят с Вампириста все още е във фокуса на общественото внимание и ако възобновим разследването, базирайки се на подобни плитки съображения, ще станем за смях.

— Това ли те притеснява, шефе? Да не станеш за смях в очите на обществото?

Гюнар Хаген не успя да сдържи усмивката си.

— Начинът, по който ме наричаш „шефе“, винаги ме е карал да се чувствам нелепо, Хари. Защото на всички винаги е било ясно, че на практика ти командваш парада. Приемах го и не се противопоставях. Всички играехме по твоята свирка, защото ти постигаше резултати. Но този случай е затворен. Със здраво завинтен капак.

— Съзирам дългата ръка на Микаел Белман. Не иска да рискува да си опетни имиджа точно преди да се настани в министерското кресло.

Хаген сви рамене.

— Благодаря за поканата да изпием по едно късно кафе събота вечер, Хари. Как сте вкъщи?

— Добре. Ракел е в отлично здраве. А Олег току-що отиде да готви с приятелката си. Как са нещата при теб и колегите?

— И при нас са добре. Катрине и Бьорн си купиха къща, навярно знаеш.

— Не, за пръв път чувам.

— Бяха си дали кратка почивка един от друг, но сега явно са решили да се хвърлят ва банк. Катрине е бременна.

— Стига бе.

— Съвсем сериозно. Чакат бебето през юни. Животът продължава.

— За някои продължава — Хари подаде на Нина банкнота от двеста крони и тя мигновено му отброи рестото. — За други — не. В „Скрьодер“ например не помръдва.

— Виждам. Мислех, че физическите пари вече са платежно средство, излязло от обращение.

— За друг вид застой говорех. Благодаря ти, Нина.

Хаген изчака сервитьорката да се отдалечи.

— Затова, значи, настоя да се срещнем тук? За да ми напомниш. Да не мислиш, че съм забравил?

— Не. Но преди да разберем какво се е случило с Марте Рюд, случаят не е приключен. Нито за семейството ѝ, нито за персонала в „Скрьодер“, нито за мен. И за теб не е приключен, виждам го в очите ти. Пределно ясно ти е, че ако Микаел Белман е затегнал капака толкова здраво, че да не мога да го отвъртя, ще строша буркана.

— Хари…

— Чуй ме. Нужна ми е само заповед за претърсване и да ми дадеш правомощия на временно разследващ — и ще разнищя докрай тази последна загадка. После обещавам да спра. Моля те само за тази услуга, Гюнар. И приключвам.

— Гюнар , а? — Хаген повдигна рунтавата си вежда.

Хари сви рамене.

— Сам го каза: вече не си ми началник. Е, какво решаваш?

— Подобна стъпка от моя страна влиза в остро противоречие с разпоредбите на главния секретар.

— И ти като мен не дишаш Белман. След няколко дни вече няма да ти е шеф. Стига, Гюнар. Винаги си бил привърженик на добросъвестната, обстойна полицейска работа.

— Нали си даваш сметка, че това звучи като четкане, Хари?

— И?

Хаген въздъхна тежко.

— Нищо не обещавам, но ще си помисля, става ли? — той стана и си закопча палтото. — В зората на следователската ми кариера ми дадоха един много ценен съвет: ако искаш да оцелееш, научи се къде да спреш.

— Полезен съвет, безспорно — Хари поднесе чашата към устните си и вдигна поглед към Хаген. — Ако човек непременно държи да оцелее.

— Ето ги — посочи Хари на Халстайн Смит, който натисна спирачка и спря пред двамата мъже, застанали насред горския път със скръстени ръце.

Слязоха от колата.

— Бррр — Смит пъхна ръце в джобовете на разноцветното си сако. — Прав се оказа. Трябваше да се облека по-дебело.