Ю Несбё - Жажда

— Сложи си я — Хари свали от главата си черната вълнена шапка с избродиран на нея череп с кръстосани кости — неофициалната емблема на немския отбор „Занкт Паули“.

— Благодаря — Смит я нахлупи ниско над ушите си.

— Добър ден, Хуле — поздрави ленсманът. Зад него, на мястото, където горският път вече ставаше непроходим с обикновено превозно средство, чакаха две моторни шейни.

— Добър да е — Хари си свали слънчевите очила. Блясъкът от отразяващата се в снега светлина запари в очите му. — И благодаря, че успя да организираш нещата за такъв кратък срок. Това е Халстайн Смит.

— Няма нужда да ми благодариш. Просто си изпълнявам служебните задължения — ленсманът кимна към мъж, облечен в същия синьо-бял работен гащеризон като него. Двамата приличаха на възпитаници на детска градина с повишен хормон на растежа. — Артур, ти качи господин Смит.

Хари гледаше как шейната с психолога и другия служител се изгуби нагоре по пътя. Бръмченето раздра студения ясен въздух като електрическа резачка.

Ими възседна дългата шейна и се прокашля. После натисна стартера.

— Ще разрешите ли местният ленсман да кара?

Хари си сложи очилата и седна зад него. Снощи проведоха съвсем кратък телефонен разговор.

— Да, моля.

— Хари Хуле се обажда, Ими. Взех нужното. Утре ще можеш ли да осигуриш шейни и да ни заведеш до къщата?

— Тъй вярно.

— Ще бъдем двама.

— Как издейства запов…

— В единайсет и половина?

Пауза.

— Става.

Шейната на Хари и ленсмана се движеше по коловоза, издълбан от първата. Сред разпръснатите къщи в долината под тях слънчевата светлина току проблясваше в прозорци и във високите покриви на готическите църкви. Навлязоха в гъста борова гора, която не пропускаше слънчевите лъчи, и температурата падна рязко. Съвсем се срина, когато се спуснаха в падина, откъдето минаваше коритото на заледена река.

Макар пътуването да трая едва три-четири минути, спирайки пред обледенена ограда, зъбите на Хари вече тракаха. Пред тях стоеше затворена порта от ковано желязо, затрупана със сняг.

— Ето ти го Свинарника — посочи ленсманът.

На трийсет метра зад портата се издигаше голяма, запусната триетажна съборетина, обградена от всички страни с високи смърчове. Ако дървените стени някога са били боядисани, боята отдавна бе избледняла и сградата тънеше в нюанси на сивото и сребристосивото. Завесите зад прозорците приличаха на груби чаршафи или платна.

— Мрачно място за строеж на къща — подметна Хари.

— Три етажа в готически стил — кимна Смит. — Накърнява общоприетия архитектурен облик, нали?

— Семейство Хел нарушаваха множество неписани норми. Виж, закона — никога — уточни ленсманът.

— Мхм. Ще ви помоля за инструменти — обърна се Хари към ленсмана.

— Артур, ще извадиш ли козия крак? Хайде, да приключваме по-бързо.

Хари слезе от шейната и затъна в снега до средата на бедрото. Успя някак да издрапа до портата, покатери се върху нея и се прехвърли оттатък. Другите трима го последваха. Покрита веранда опасваше фасадата на къщата. Имаше южно изложение и през лятото към обяд вероятно оттам влизаше малко слънце. Иначе защо му е на човек да си строи веранда? За да има къде комарите да му смучат кръвта ли? Хари се добра до вратата и надникна през матираното стъкло. После натисна почервенялото от ръжда копче на старовремския звънец.

Старовремски или не — работеше. Отвътре се разнесе бръмчене.

Другите трима стояха зад него. Хари позвъни повторно.

— Ако си беше вкъщи, да ни е посрещнал на вратата — поклати глава ленсманът. — Тези шейни се чуват от два километра, а който минава по този път, няма за къде другаде да е тръгнал, освен за къщата на Лени.

Хари натисна звънеца за трети път.

— Лени Хел няма да го чуе от Тайланд — въздъхна ленсманът. — Жената и децата ме чакат да ги водя на ски. Действай, Артур.

Служителят замахна с лоста и прозорецът до вратата се строши с хрускащ звук. Свали си едната ръкавица, промуши ръка през образувалия се отвор и заопипва слепешката със съсредоточен вид. После завъртя врътката отвътре.

— Заповядайте — Ими отвори вратата и ги подкани с широк жест.

Хари прекрачи прага.

Още с влизането му се хвърли в очите колко необитавана изглежда обстановката. Запустението и липсата на модерни удобства оприличаваха къщата на преустроените в музеи жилища на известни личности. На четиринайсет години родителите му го заведоха — него и сестра му — на екскурзия в Москва и там посетиха дома на Фьодор Достоевски. От цялата обстановка лъхаше неописуемо силна неодушевеност. Вероятно затова, когато три години по-късно захвана да чете „Престъпление и наказание“, книгата го връхлетя като истински шок.