Ю Несбё - Жажда

Отстрани рижавата коса от лицето на мъртвата. Отстрани и съмненията. Застиналата гримаса не носеше печата на преживените страдания. Истински късмет. Когато не след дълго призракът ѝ навестеше Хари в сънищата му, той предпочиташе лицето ѝ да остане безизразно.

— К-кой е това?

Хари се обърна. Халстайн Смит още носеше шапката нахлупена над ушите и зъзнеше, но Хари се съмняваше треперенето да се дължи на студа.

— Марте Рюд.

Хари седеше с глава, заровена в шепи, и слушаше тежките стъпки и гласовете от горния етаж. Шареха из дневната, из кухнята, из коридора, отцепваха, маркираха със знаменца, заснемаха.

Хари се насили да вдигне глава и пак да се сблъска с потресаващата гледка.

Обясни на ленсмана, че до идването на огледната група в никакъв случай не бива да свалят Марте Рюд от въжето. Причината: имаха, разбира се, основания да решат, че жертвата е издъхнала от обилна кръвозагуба. Нали в багажника на Валентин откриха голямо количество кръв. Но дюшекът в лявата част на клетката говореше в полза на по-различна версия. Беше почернял, пропит с отпадъчни продукти от човешкия организъм. А точно над дюшека, закопчани за железните пречки, висяха чифт белезници.

По стълбите към мазето затрополиха стъпки. Добре познат глас изпсува гръмко. Бьорн Холм се показа с разкървавено чело. Застана до Хари и хвърли поглед към клетката. Почти мигновено отвърна глава.

— Сега разбирам защо ленсманът и неговият помощник имаха рана на едно и също място. Както впрочем и ти. Защо обаче никой от трима ви не си направи труда да ме предупреди? — Бьорн се обърна към стълбите и извика: — Внимавай да не…

— Ох! — простена глух глас.

— Кой малоумник е проектирал стълбите така, че който слиза, да си издрънчи главата в…

— Не искаш да я гледаш — прекъсна го шепнешком Хари.

— Моля?

— И аз не искам, Бьорн. Тук съм от близо час, но, дявол да го вземе, не мога да претръпна.

— Тогава защо продължаваш да стоиш?

Хари стана.

— Била е сама толкова време, та си помислих…

Той долови издайническото вибрато в гласа си. Бързо тръгна към стълбите и кимна на полицая от огледната група, който разтъркваше пострадалото си чело.

Ленсманът стоеше в коридора, съсредоточено заслушан в телефона.

— Смит? — попита едносрично Хари.

Ленсманът посочи нагоре.

Хари завари психолога да прелиства папката с името на Александър Драйер. Халстайн вдигна глава.

— Това долу е дело на Александър Драйер, Хари.

— Дай да го наричаме Валентин. Сигурен ли си?

— Всичко е описано в бележките ми. Наръгванията с нож. По време на един от сеансите той ми довери как си фантазирал, че изтезава и после убива жена. Описа го в подробности — като творец, набелязващ щрихите на творчески замисъл.

— И въпреки това ти не сигнализира в полицията?

— Мислех да го направя, разбира се, но къде ще му излезе краят, ако ние, психолозите, алармирахме органите на реда за всички ужасяващи престъпления, които нашите клиенти извършват във въображението си? — Смит захлупи лице в дланите си. — Само като си помисля колко хора още щяха да са живи, ако просто бях…

— Не се самобичувай, Халстайн. И да беше сигнализирал, изобщо не е сигурно, че полицията щеше да предприеме нещо. Освен това е възможно Лени Хел, въоръжен с откраднатите от кабинета ти записки, да е почерпил вдъхновение от фантазиите на Валентин. Това няма как да се предотврати.

— Не е невъзможно наистина. Слабо вероятно е, ако питаш мен, но не е невъзможно. — Смит се почеса по главата. — Но все още не схващам откъде, отмъквайки журналите ми, Хел е знаел, че сред описаните случаи ще намери профил на убиец, с когото да сформира тандем.

— Ами ти си доста бъбрив…

— Какво?

— Върни лентата назад, Смит. Възможно ли е по време на разговорите ти с Лени Хел на тема патологична ревност да си подхвърлил това-онова за други твои пациенти със садистични фантазии?

— Със сигурност съм му споменал, че не е единствен. Винаги се опитвам да внуша на пациентите си, че техните фантазии не са изключение, за да ги успокоя и да представя някои техни отклонения като съвършено нормални… — Смит млъкна и закри устата си с ръка. — Боже мой, да не би самият аз… нима за всичко е виновна голямата ми уста?

— Ние, хората, намираме стотици начини да си вменяваме чувство на вина, Халстайн — поклати глава Хари. — По време на целия ми професионален стаж като следовател навярно дузина хора са починали от насилствена смърт, защото не съм успял да заловя убийците им по-рано. Но ако искаш да оцелееш, научи се къде да спреш.