Ю Несбё - Жажда

— Розово.

— Щом казваш…

— Ти не го ли виждаш? — изуми се тя.

— Изследванията показват, че жените като цяло различават повече цветови нюанси от мъжете.

— Но това поне го виждаш, нали? — Катрине вдигна веригата, увесена от вътрешната страна.

Бьорн се наведе към нея. Миризмата му я сепна, вероятно внезапната интимност ѝ стана неприятна.

— Одрана кожа — установи той.

— Ето защо ръката ѝ е охлузена. Схващаш ли?

Бьорн кимна бавно.

— Охлузила си е ръката на окачената верига. Не той се е опитвал да нахълта вътре. Тя се е борела да се измъкне навън.

— В Норвегия не използваме такива вериги. Врътваме и това ни стига. Ако тя го е пуснала в дома си, ако този силен мъж е бил неин познат…

— … защо ще слага веригата отвътре? Би следвало присъствието му да ѝ вдъхва спокойствие. Следователно…

— Следователно — взе думата Катрине — той вече е бил в апартамента, когато тя се е прибрала.

— Без нейно знание.

— Затова Елисе е сложила веригата. Мислела си е, че опасността дебне отвън — Катрине потръпна.

Най-точно описваше състоянието ѝ изразът „радост, примесена с ужас“. Така се чувства следовател, изведнъж проумял фактологията.

— Ако още беше при нас, Хари щеше да се гордее с теб — подхвърли Бьорн. После се засмя.

— Какво?

— Изчерви се.

„Аз съм пълен провал“ — помисли си Катрине.

Катрине не успяваше да се съсредоточи. Течеше пресконференция. Оповестиха данни за самоличността и възрастта на жертвата, къде и кога е намерена и общо взето нищо повече. Първите пресконференции непосредствено след убийство обикновено целят само да сигнализират на широката общественост, че в страната се спазват принципите на прозрачност и демокрация, а фактически полицията се стремеше да изнесе възможно по-малко информация.

До Катрине седеше ръководителят на Отдела за борба с насилието Гюнар Хаген. Светкавиците от фотоапаратите се отразяваха в голото му теме, обрамчено от венец тъмна къдрава коса, докато той четеше кратките изречения, които бяха съставили заедно. За радост на Катрине Хаген се нае да води пресконференцията. Не че тя се боеше от светлините на прожекторите. Просто ѝ трябваше време да се настрои на медийна вълна. Засега, все още новоизлюпен старши следовател, предпочиташе да преотстъпи микрофона на Хаген, докато овладее стандартната фразеология. Искаше да наблюдава как обигран полицейски началник успява да убеди обществото — повече с жестове и интонация, отколкото със съдържанието на изявленията си — че органите на реда владеят положението.

Катрине плъзна поглед над главите на трийсетината журналисти, събрали се в залата за инструктаж на четвъртия етаж. Очите ѝ спряха върху голямата картина на цялата отсрещна стена. Изобразяваше голи къпещи се хора, повечето — млади слабички момчета. Красива, невинна сцена от времената, когато подобни изображения не са били тълкувани през призмата на сексуалността. Катрине не правеше изключение. И на нея ѝ бе минавало през ум, че художникът е педофил. В отговор на репортерските въпроси Хаген повтаряше една и съща мантра: „Не можем да ви отговорим.“ От време на време променяше формулировката, за да избегне евентуално арогантното или направо комично звучене на повторението: „Към настоящия момент не можем да ви дадем такава информация.“ Или използваше по-обнадеждаващ вариант: „Ще ви уведомим на по-следващ етап.“

Катрине чуваше скриптенето на химикалките и потракването на клавиатурите, докато журналистите записваха зададените от колегите им въпроси, естествено, много по-колоритни от отговорите:

— Трупът беше ли обезобразен?

— Имаше ли следи от сексуално посегателство?

— Полицията открила ли е заподозрян и ако да, той близък ли е до жертвата?

Спекулативни питания, които, ако не друго, поне имаха потенциала да придадат на дежурното „без коментар“ известен пикантен привкус.

На вратата в дъното на залата Катрине мярна позната физиономия. Носеше черна превръзка над едното си око и си беше облякъл служебната униформа, която — Катрине знаеше — винаги висеше изгладена в гардероба в кабинета му. Микаел Белман. Не влезе по-навътре. Зае ролята на страничен наблюдател. Катрине долови, че и Хаген го е забелязал, защото изведнъж се поизправи на стола, явно повлиян от присъствието на главния секретар на полицията.

— Приключваме — обяви шефът на пресцентъра.