Ю Несбё - Жажда

— Здравей, Катрине, аз съм.

— Добре че се обаждаш, Хари. От няколко часа се мъча да се свържа с теб. Не получи ли съобщенията ми? Къде си?

— Вкъщи.

— Пенелопе Раш е мъртва.

— Прочетох в интернет. Някакви усложнения, май така пишеше… Сега обаче си имам други грижи.

— Какви?

— Приеха Ракел в болница.

— Олеле. Нещо сериозно ли?

— Да.

— Боже мой, Хари. Колко сериозно?

— Още не се знае, но няма да мога да участвам в разследването. Ще бъда почти непрекъснато в болницата.

Мълчание.

— Катрине?

— Да? Да, разбира се. Прощавай, просто ми дойде като гръм от ясно небе. Разчитай на пълното ми разбиране и съчувствие. Божичко, Хари, имаш ли с кого да споделяш? Искаш ли да дойда…

— Благодаря ти, Катрине, но те чакат други задължения. Навън се разхожда опасен престъпник. Разпускам моя екип. Действай на собствени мускули. Използвай Смит. Той има по-къси социални антени дори от мен, но не е страхлив и умее да мисли разчупено. Андерш Вюлер е интересен кадър. Натовари го с повече отговорност. Току-виж изскочило нещо.

— И аз съм си го мислила. Ако има нещо ново, без значение какво, обади се.

— Непременно.

Затвориха, Хари стана. Тръгна към кафемашината. Улови се как си тътри краката по пода. Никога не му се беше случвало да си влачи краката. С кана в ръка започна да оглежда пустата кухня. Беше забравил къде е оставил чашата си за кафе. Върна каната на мястото ѝ, седна до масата и набра Микаел Белман. Включи се гласова поща. Още по-добре. И без това нямаше намерение да бъде многословен.

— Хуле съм. Жена ми се разболя. Вече не ме брой. Решението ми е окончателно.

После остана седнал и се загледа през прозореца към светлините на града.

Замисли се за водния бивол и за лъва. Тежащият един тон бивол с увиснал от гърлото му лъв. Биволът кърви, но все още е загубил незначително количество кръв. Успее ли да отърси лъва от себе си, лесно ще го стъпче под копитата си до смърт и ще го наниже на рогата си. Но време няма. Трахеята му е приклещена, нужен му е въздух. Скоро ще заприиждат още лъвове, прайдът е надушил прясната кръв.

Хари гледаше светлините. Никога не му се бяха стрували толкова далечни.

Годежната халка. Валентин ѝ беше надянал пръстен и се беше върнал. Точно като Годеника. По дяволите. Хари отпъди асоциациите. Беше време да даде малко почивка на мозъка си. Да го изгаси и заключи.

Ето така. Точно така.

В 20,14 Мона чу звук. Идваше от мрака, сгъстил се постепенно, докато тя стоеше в клетката. Мярна движение. Нещо се приближаваше. Преговори си наум няколкото подготвени въпроса. Докато ги съставяше, се питаше от какво се бои повече: че той ще дойде или че няма да дойде. Сега вече изобщо не се чудеше какъв е отговорът. Пулсът ѝ туптеше в гърлото. Стисна дръжката на пистолета в джоба на горнището си. В мазето на родителите си се пробва да постреля. От шест метра улучи импровизираната си мишена — мухлясал дъждобран, закачен на кука на стената.

Появи се от тъмното и застана под светлината от силния фар на товарен кораб, пришвартован до бетонните силози на няколкостотин метра по-нататък.

Куче.

Домъкна се до клетката и огледа Мона.

Явно беше безстопанствено. Нямаше нашийник и беше толкова дръгливо и краставо, че човек трудно би си го представил в обстановка, различна от тази. Ето такова куче се беше надявала да срещне някога малката Мона, алергична към котки. Беше си мечтала един ден точно такова куче да я изпрати до дома ѝ и никога повече да не я напуска.

Мона срещна късогледия му поглед и сякаш прочете мислите му: ха, човек в клетка! И чу безгласния му смях.

Кучето я наблюдава известно време, застана успоредно на клетката, вдигна задния си крак и струята рукна, пръсна се в пречките и покапа върху пода на клетката.

После кучето се замъкна нататък и се изгуби в мрака.

Без да наостри уши или да подуши въздуха.

На Мона ѝ просветна.

Никой нямаше да дойде.

Погледна пулсомера. 119 удара. Пулсът спадаше.

Щом не е тук, къде е той?

В тъмното нещо се мержелееше.

Насред двора, извън обсега на светлината, струяща от прозорците, и извън външното осветление на стълбите, Хари различи контурите на фигура с отпуснати до тялото ръце, застанала неподвижно и сякаш вторачена в кухненския прозорец, където стоеше той.

Хари наведе глава и се вгледа в кафето си, все едно изобщо не я е забелязал. Служебното му оръжие се намираше на горния етаж.

Дали да не изтича да го вземе?

От друга страна, ако преследваният наистина се приближаваше към ловеца, Хари нямаше желание да го подплаши.