В центъра на спиралата се беше възцарило мълчание.
„Имам нужда от твоя съвет… Опасявам се, че от това може би зависи животът ми“.
Думите на Кърш бяха увиснали тежко помежду им и Лангдън виждаше тревогата в очите на приятеля си.
— Едмънд? Какво става? Добре ли си?
Лампите на тавана отново премигнаха, но Кърш не им обърна внимание.
— Тази година беше забележителна за мен — зашепна той. — Работех сам по един голям проект — онзи, който доведе до грандиозното откритие.
— Звучи прекрасно.
Кърш кимна.
— Да, и нямам думи да ти опиша колко се вълнувам, че тази вечер ще го споделя със света. Без да преувеличавам, моето откритие ще има последици от величината на Коперниковата революция.
В първия момент Лангдън си помисли, че Едмънд се шегува, но лицето на Кърш си оставаше напълно сериозно.
„С Коперник ли се сравнява?“ Скромността не се числеше сред силните страни на Едмънд, но това твърдение звучеше почти абсурдно. Хелиоцентричният модел на Николай Коперник — разбирането, че планетите се въртят около слънцето — беше възпламенил научната революция през XVI век, която бе сложила край на вековното учение на Църквата, че човечеството обитава центъра на Божията вселена. В продължение на триста години същата тази Църква беше заклеймявала неговото откритие, ала позициите ѝ вече бяха разклатени и светът никога нямаше да е същият.
— Виждам, че си скептичен — каза Кърш. — По-добре ли щеше да е, ако бях казал „Дарвин“?
Лангдън се усмихна.
— Същата работа.
— Добре, тогава ще те попитам следното. Кои са двата фундаментални въпроса, които човечеството си е задавало през цялото си съществувание?
Робърт се замисли.
— Ами, как е започнало всичко и откъде идваме.
— Точно така. И вторият въпрос е просто следствие на първия. Не „откъде идваме“, а…
— „Къде отиваме“ ли?
— Да! Тези две загадки лежат в сърцето на човешкия опит. Откъде идваме? Къде отиваме? Сътворението и съдбата . Това са универсалните загадки. — Кърш се втренчи в Лангдън. — Откритието, което направих, Робърт… съвсем ясно отговаря и на двата въпроса.
Лангдън се опита да осмисли думите му и техните зашеметяващи последици.
— Не знам… какво да кажа.
— Няма нужда да казваш нищо. Надявам се с тебе да намерим време да го обсъдим подробно след днешната презентация, обаче в момента трябва да поговорим за по-тъмната страна на всичко това — за евентуалните негативни ефекти от откритието.
— Мислиш ли, че ще има такива?
— Несъмнено. Като давам отговор на тези въпроси, аз влизам в пряк конфликт с религиозни учения, установени от векове. Сътворението и съдбата на човека традиционно са в областта на религията. Аз съм натрапник и това, което ще съобщя, няма да се хареса на религиите по света.
— Интересно — отвърна професорът. — Затова ли, когато миналата година обядвахме заедно в Бостън, цели два часа ме разпитва за религията?
— Да. И може би си спомняш какво ти обещах — че ще станем свидетели как научните открития напълно развенчават религиозните митове.
Робърт кимна. „Такова нещо трудно се забравя“. Самата дързост на думите на Кърш ги беше запечатала в паметта му.
— Спомням си. И аз ти възразих, че религията хилядолетия наред е преживявала откритията на науката, че изпълнява важна функция в обществото и макар да търпи развитие, никога няма да умре.
— Точно така. И тогава също ти казах, че съм открил целта на своя живот — да използвам научната истина, за да развенчая митовете на религията.
— Да, силни думи.
— И ти ме предизвика, Робърт. Заяви ми, че винаги, когато се натъквам на „научна истина“, противоречаща или подриваща догмите на религията, трябва да я обсъдя с теолог. С надеждата да осъзная, че науката и религията често се опитват да разкажат една и съща история на два различни езика.
— И това си спомням. Учените и духовниците често използват различен речник, за да опишат едни и същи загадки на вселената. Противоречията често са около смисъла, не около същността.
— Е, изпълних съвета ти. И обсъдих последното си откритие с духовни водачи.
— И?
— Чувал ли си за Световния парламент на религиите?
— Разбира се. — Лангдън беше голям почитател на техните усилия да стимулират междурелигиозен диалог.
— Тази година парламентът проведе срещата си в Монсератския манастир край Барселона, на около един час път от къщи.
„Разкошно място“ — помисли си Робърт. Беше ходил в планинската обител преди много години.
Читать дальше