Дэн Браун - Произход

„Взимам си думите назад“ — помисли си Робърт. Твърдеше се, че Едмънд Кърш се радвал на войнствена лоялност от страна на своите сътрудници, и Уинстън явно се числеше към неговите верни последователи.

— Е, доставя ли ви удоволствие обиколката? — смени темата гидът.

— Да, благодаря. Браво на Едмънд за разработването на тази дистанционна екскурзоводска технология.

— Да, той отдавна е мечтал за такава система и е вложил страшно много време и пари, за да я създаде тайно.

— Защо? Технологията не ми се струва чак толкова сложна. Признавам, че отначало бях скептичен, но вие ме убедихте — разговорът ни е изключително интересен.

— Много любезно от ваша страна. Надявам се да не разваля впечатлението ви, като ви разкрия истината. Боя се, че не бях съвсем откровен с вас.

— Моля?

— Първо, не се казвам Уинстън. Истинското ми име е Арт.

„Като английската дума за «изкуство»“ — помисли си Лангдън и се засмя.

— Музеен екскурзовод на име Арт ?! Е, не ви обвинявам, че ползвате псевдоним. Приятно ми е да се запознаем, Арт.

— Освен това, когато ме попитахте защо не ви развеждам лично из музея, аз не ви излъгах, че господин Кърш иска да ограничи броя на хората в сградата. Но това не е всичко. — Гидът замълча за миг. — Всъщност не мога да се движа.

— О… ужасно съжалявам. — Робърт си го представи седнал на инвалидна количка в кол център и се почувства гузен, задето Арт се е стеснявал да му разкрие състоянието си.

— Няма нужда да ме съжалявате. Уверявам ви, че с крака бих изглеждал изключително странно. Разбирате ли, аз не съм точно какъвто си ме представяте.

Лангдън забави крачка.

— Какво искате да кажете?

— „Арт“ не е име, а съкращение. От „artificial“ — изкуствен. Въпреки че господин Кърш предпочита думата „синтетичен“.

— Гласът направи пауза. — Всъщност, професоре, тази вечер вие общувате със синтетичен гид. Нещо като компютър.

Робърт неуверено се заозърта.

— Това някаква шега ли е?

— Съвсем не, професоре. Напълно съм сериозен. Едмънд Кърш е вложил десет години и близо един милиард долара в разработването на синтетичен интелект и тази вечер вие сте един от първите, които влизат в досег с резултата от неговите усилия. Развежда ви синтетичен гид. Аз не съм човек.

В първия момент Лангдън просто не можа да го приеме. Дикцията и граматиката на Арт бяха съвършени и като се изключеше малко неловкият му смях, професорът рядко беше общувал с толкова добре изразяващ се човек.

„Наблюдават ме — осъзна той и затърси скрити камери по стените. Подозираше, че е станал неволен участник в някакво странно произведение на «изкуството на преживяването», майсторски режисиран театър на абсурда. — Използват ме като мишка в лабиринт“.

— Малко съм смутен — заяви Робърт и гласът му отекна в пустата галерия.

— Моите извинения — отвърна Уинстън. — Напълно ви разбирам. Очаквах, че ще ви е трудно да го осмислите. Предполагам, че затова и Едмънд ме помоли да ви доведа тук, далече от другите гости. Тази информация е предназначена само за вас.

Лангдън заоглежда сумрачното пространство, за да види дали там не се крие някой.

— Както несъмнено ви е известно, човешкият мозък е бинарна система — продължи гласът, странно необезпокоен от смущението на професора. — Синапсите или реагират, или не, и действат като своеобразен компютърен ключ. В мозъка има над сто трилиона такива ключа, което означава, че изграждането на мозък по-скоро е въпрос на мащаб, отколкото на технология.

Робърт почти не го слушаше. Вървеше напред, вперил поглед в знака „Изход“ и стрелката, сочеща към отсрещния край на галерията.

— Разбирам, че ви е трудно да приемете човешкото звучене на гласа ми като машинно генерирано, професоре, но речта всъщност е най-лесната част. Дори обикновеният електронен четец на книги за деветдесет и девет долара се справя доста добре с имитирането на човешка реч. Едмънд е инвестирал в това милиарди.

Лангдън се закова на място.

— Щом си компютър, отговори ми на следния въпрос. Какъв е бил промишленият индекс Дау Джоунс при затварянето на борсите на двайсет и четвърти август хиляда деветстотин седемдесет и четвърта?

— Тази дата се пада в събота — моментално отговори гласът. — Затова борсите изобщо не са отваряли.

Робърт потръпна. Нарочно беше избрал датата. Заради фотографската му памет, датите завинаги се запечатваха в паметта му. Онази събота най-добрият му приятел имаше рожден ден и той добре си спомняше следобедното парти край басейна. „Хелена Ули носеше сини бикини“.