Дэн Браун - Произход

Жената с ботокса пак се обърна и намръщено се втренчи в него.

— Риба, която изяжда Бог?!

— Очевидно. Това е шеговита версия на Дарвиновата риба — еволюцията поглъща религията. — Лангдън нехайно сви рамене. — Както казах, много находчиво.

Докато се отдалечаваше, чуваше мърморенето им зад себе си.

Уинстън се засмя.

— Развеселихте ме, професоре! Едмънд щеше да оцени импровизираната ви лекция. Малцина могат да разшифроват смисъла на тази творба.

— Е, нали това ми е работата.

— Да, и сега разбирам защо господин Кърш ме помоли да се отнасям с вас като с изключително специален гост. И ме инструктира да ви покажа нещо, което тази вечер няма да преживее никой от другите гости.

— О? И какво е това?

— Виждате ли един коридор, преграден с въже, вдясно от централните прозорци?

Лангдън погледна натам.

— Да.

— Добре. Ще ви упътвам.

Професорът неуверено се подчини на инструкциите на екскурзовода и отиде при входа на коридора. След като се увери, че никой не го наблюдава, се провря зад въжето и потъна вътре.

Оставяйки навалицата в атриума зад себе си, Робърт извървя трийсет крачки и стигна до метална врата с цифрова клавиатура.

— Въведете тези шест числа — каза Уинстън и му ги продиктува.

Лангдън въведе кода и ключалката изщрака.

— Добре, професоре, а сега влезте, ако обичате.

Лангдън остана неподвижен за момент — не знаеше какво да очаква. После събра смелост и отвори вратата.

Вътре цареше почти непрогледен мрак.

— Ще включа осветлението — осведоми го гидът. — Моля, влезте и затворете вратата.

Робърт направи крачка напред и като напрягаше очи да види нещо в тъмнината, затвори вратата зад себе си. Ключалката изщрака.

В ъглите на помещението постепенно засия меко осветление и пред погледа му се разкри невероятно огромно пространство, напомнящо на хангар за цяла флотилия грамадни пътнически самолети.

— Три хиляди сто и шейсет квадратни метра — съобщи Уинстън.

В сравнение с това помещение атриумът изглеждаше направо тесен.

Осветлението продължаваше да се усилва и Лангдън различи на пода някакви масивни фигури — седем-осем тъмнеещи силуета — като динозаври, пасящи в нощта.

— Какво е това, за бога? — попита той.

— Нарича се „Тъканта на времето“ — бодро отекна в слушалките му гласът на екскурзовода. — Това е най-тежкото произведение на изкуството в музея. Над хиляда тона.

Робърт все още се опитваше да се ориентира.

— И защо съм съвсем сам тук?

— Както ви казах, господин Кърш ме помоли да ви покажа тези изумителни неща.

Осветлението достигна максималната си мощност и гигантското помещение се обля в меко сияние. Лангдън смаяно зяпна разкрилата се пред него гледка.

„Влязъл съм в паралелна вселена“.

Адмирал Луис Авила стигна до проверочния пункт на музея и си погледна часовника, за да се увери, че идва навреме.

„Идеално“.

Показа личната си карта — „Документо Насионал де Идентидад“ — на служителите и когато не успяха да открият името му в списъка на гостите, пулсът му се ускори. Накрая обаче го намериха към края — бяха го добавили в последния момент — и го пуснаха да влезе.

„Точно както ми обеща Регента“. Авила нямаше представа как е успял. Твърдеше се, че списъкът с гостите на днешното събитие е непробиваем.

Той продължи към детектора за метал, където извади джиесема си и го остави в кошницата. После извънредно предпазливо измъкна необичайно тежката броеница от джоба на китела си и я положи върху телефона си.

„Внимателно — каза си. — Много внимателно“.

Охранителят му даде знак да мине през детектора и пренесе кошницата за лични вещи от отсрещната страна.

— Que rosario tan bonito 8 8 Каква красива броеница (исп.) — Б.пр. — възхити се служителят на металната броеница, която се състоеше от здрав наниз зърна и дебел закръглен кръст.

— Gracias — отвърна Авила. „Сам я направих“.

Мина през детектора без инциденти, взе джиесема и броеницата от кошницата и внимателно ги прибра в джоба си, после продължи към втория проверочен пункт, където получи необикновени слушалки.

„Нямам нужда от аудиогид — помисли си. — Предстои ми работа“.

Докато прекосяваше атриума, дискретно изхвърли слушалките в едно кошче за смет.

Заоглежда се за уединено място, откъдето да се свърже с Регента и да му съобщи, че безпрепятствено е влязъл в музея.

„За Бог, родината и краля — каза си. — Но най-вече за Бог“.

По същото време в най-затънтения край на огряната от луната пустиня около Дубай многообичаният седемдесет и осем годишен аллама Саид ал Фадл мъчително се влачеше по пясъка. Силите му го напускаха.