Дэн Браун - Произход

Телефонът най-после иззвъня и той нетърпеливо отговори.

— Здравейте, рави — каза епископ Валдеспино. Гласът му беше угрижен. — Извинявайте за закъснението. — Замълча за миг. — Боя се, че аллама Ал Фадл няма да участва в разговора ни.

— Защо, какво е станало? — изненадано попита Кьовеш.

— Не знам. Цял ден се опитвам да се свържа с него, но той сякаш е… изчезнал . Никой от колегите му няма представа къде е.

По гърба на равина полазиха тръпки.

— Крайно обезпокоително.

— Съгласен съм. Дано не му се е случило нещо. За съжаление, имам още една новина. — Гласът на епископа стана още по-мрачен. — Току-що научих, че Едмънд Кърш е организирал публично събитие, за да сподели откритието си със света… тази вечер.

— Тази вечер?! — смая се Кьовеш. — Нали ни каза, че щяло да е след месец ?!

— Да — потвърди Валдеспино. — Излъгал ни е.

В слушалките на Лангдън прозвуча дружелюбният глас на Уинстън.

— Точно пред вас, професоре, ще видите най-голямата картина в нашата колекция, въпреки че повечето гости не я забелязват веднага.

Лангдън насочи вниманието си към отсрещния край на атриума, ала не видя нищо освен стъклена стена, която гледаше към лагуната.

— Съжалявам, май и аз спадам към това мнозинство. Не виждам никаква картина.

— Е, тя е изложена доста нетрадиционно — засмя се Уинстън. — Платното не е поставено на стената, а на пода .

„Трябваше да се сетя“ — помисли си професорът, сведе поглед, тръгна напред и чак сега забеляза огромното платно върху камъка в краката му.

Картината представляваше монохромен тъмносин правоъгълник и гостите стояха наоколо и се взираха в него, сякаш гледаха в езерце.

— Площта ѝ е близо петстотин и шейсет квадратни метра — осведоми го Уинстън.

Лангдън пресметна, че е десет пъти по-голяма от първия му апартамент в Кеймбридж.

— Неин автор е Ив Клайн и всички „галено“ я наричат „Плувният басейн“.

Поразителното богатство на този син нюанс, трябваше да признае Робърт, наистина го изпълваше с усещането, че може направо да се гмурне в платното.

— Клайн е създал този цвят — продължи Уинстън. — Казва се „Международно синьо на Клайн“ и художникът твърди, че дълбочината му изразява безплътността и безкрайността на собственото му утопично виждане за света.

Лангдън усети, че Уинстън чете от предварително подготвен текст.

— Клайн се е прочул със сините си картини, но също е известен с една фотографска илюзия, наречена „Скок в празното пространство“, която предизвикала голяма паника при публикуването ѝ през хиляда деветстотин и шейсета.

Професорът беше виждал „Скок в празното пространство“ в нюйоркския Музей за модерно изкуство. Снимката беше меко казано смущаваща — изобразяваше добре облечен мъж, който скача с разперени ръце от висока сграда. Всъщност представляваше трик — блестящо замислен и майсторски изпълнен с бръснарско ножче много преди времето на Фотошоп.

— Освен това Клайн е композирал музикалното произведение „Еднозвучие-мълчание“, в което симфоничен оркестър цели двайсет минути изпълнява един-единствен тон, ре мажор.

— И хората го слушат ?!

— Хиляди. И тонът е само първата част. Във втората част музикантите седят неподвижно и в продължение на двайсет минути изпълняват „чисто мълчание“.

— Шегувате се, нали?

— Не, говоря съвсем сериозно. В негова защита, изпълнението сигурно не е било чак толкова тъпо, колкото може би звучи. На сцената също имало три голи жени, обилно боядисани в синьо, които се търкаляли по гигантски платна.

Въпреки че през по-голямата част от кариерата си беше изучавал изобразителното изкуство, Лангдън така и не се бе научил да харесва по-авангардните творби. Притегателната сила на модерното изкуство си оставаше загадка за него.

— Без да проявявам неуважение, Уинстън, трябва да ви кажа, че често ми е трудно да разбера дали нещо е „модерно изкуство“, или чисто и просто е шантаво.

— Ами, често тъкмо това е въпросът, нали? — невъзмутимо отговори гидът. — Произведенията във вашия свят на класическото изкуство се ценят заради изпълнението на твореца — тоест, колко е сръчен с четката върху платното или с длетото върху камъка. В модерното изкуство обаче шедьоврите често са по-скоро плод на идеята , отколкото на изпълнението. Например всеки спокойно може да композира четирийсетминутна симфония, състояща се само от един тон и мълчание, обаче идеята е хрумнала тъкмо на Ив Клайн.