Линкольн Чайлд - Третата порта

Той се изкашля.

— Настойчиво препоръчвам повече да не провеждате сеанси. Те я тревожат и може да доведат дори до психично увреждане.

— Говорих по въпроса със Стоун. Той се съгласи да намалим бъдещите сеанси до само още един или два. Иска да я попитам за Третата порта и какво се крие зад нея. А също и какво се има предвид в странната фреска в гробницата: „Онова, което носи живот на мъртвите и смърт на живите“.

— Не е добра идея. Пък и сеансите, на които присъствах, не доведоха до резултати.

— Всъщност последният сеанс даде резултат. Тина Ромеро проучи някои от изречените слова — и ги намери много интригуващи, като се има предвид онова, което знаем за устойчивостта на древноегипетските текстове.

— Ти ме помоли да говоря с Дженифър и аз изпълних молбата ти, казах ти и моята препоръка. — Лоугън извади сиди от джоба си. — Ето диска с данните от досиетата в ЦИО. Прегледах ги.

— Е, и?

— Отговори ми на един въпрос. Но те моля да ми отговориш честно. След клиничната смърт Дженифър промени ли се? Държи ли се по различен начин? Би ли могъл да кажеш, че тя е друг човек сега?

Ръш се взираше в Лоугън, но не отговори.

— Не съм експерт в тази област, но от прочетеното в досиетата и от твоите думи за променените взаимоотношения с жена ти, както и от онова, което тя самата каза… Не само клиничната смърт на Дженифър е била много различна от тази на мнозина, но и нейното поведение след нея е било различно от това на останалите хора, които сте изучавали.

Ръш остана доста дълго безмълвен. Най-накрая въздъхна и заговори:

— Не исках да го призная дори пред себе си. Но е истина. Много неща се промениха, не само нашите взаимоотношения.

— Можеш ли да ми опишеш тези промени?

— Сложно е. Понякога си мисля, че причината е повече у мен, отколкото у нея, и че виждам несъществуващи неща. Но тя изглежда отчуждена… Откъсната. А винаги е била толкова сърдечна и спонтанна. Сега не усещам подобна топлота у нея.

— Това може и да няма връзка с нейното изпадане в клинична смърт — отбеляза Лоугън. — Подобно поведение може да е израз и на депресия.

— Дженифър никога не е била депресивен тип. А и не е само това. Тя… — Ръш замълча. — Не знам как да се изразя. Сякаш сега възприема света по различен начин, не както преди. Ето ти и един глупав пример. Винаги си е падала по сантиментални филми. Когато гледаше някоя мелодрама, винаги плачеше като дете. Но вече не е така. През една от първите вечери на Станцията прожектираха за екипа „Черна победа“. Дори някои от най-коравите общи работници бяха потресени от края на историята. А Дженифър остана с каменно лице. Сякаш емоциите… вече не стигаха до нея.

След малко Лоугън заговори бавно и замислено.

— Итън, на тази земя има култури, които вярват, че при подходящи обстоятелства човек може да бъде разделен от своя вътрешен дух.

— Вътрешен дух? — повтори Ръш.

— Имам предвид неуловимата жизнена сила, която ни свързва от този свят със следващия. Византийците, инките, някои племена от американските индианци, розенкройцерите от епохата на Просвещението — всички са имали различни верски модели за подобно нещо. Имало е и има много други.

Ръш го гледаше, но не продумваше.

— Дженифър спомена, че към края на нейната клинична смърт е почувствала ужасен натиск. Тя се почувствала сякаш — нека се опитам да си спомня точните ѝ думи: „сякаш същността на моето същество се изсмукваше“.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо не казвам. Просто правя предположения. Възможно ли е жена ти да е била толкова дълго в клинична смърт, че… ами добре, че да е изгубила част от човешкия си дух?

Ръш се изсмя рязко и късо.

— Нейният дух? Джереми, това е налудничаво.

— Така ли мислиш? Аз възнамерявам допълнително да го проуча. Може да се възрази, че подобен феномен се нуждае от един от ритуалите на католическата църква.

— О? И какъв е този ритуал?

— Ритуалът се нарича екзорсизъм.

В кабинета внезапно се спусна ледена тишина.

— Какво искаш да кажеш? — попита след минута или две Ръш. — Че Нармер не само ни говори чрез Дженифър? Че при тези преминавания е била… обсебена от него?

— Не знам какво се случва при тези преминавания — отговори Лоугън. — Не мисля, че някой може да знае с точност. Знам само, че е опасно.

Ръш въздъхна дълбоко.

— Само още едно преминаване. За да питам за Третата порта. След това ще откажа други преминавания.

Лоугън влезе в ярко осветения район на Търбуха с бележник в ръка. Някъде тук сред шумотевицата и навалицата, сред несекващата работа беше работникът, докладвал, че през нощта е чул странен заплашителен шепот. Той беше следващият от хората в списъка на Лоугън, които трябва да разпита. Разбира се, стига да успееше да го намери.