Линкольн Чайлд - Третата порта

— Гледай сега — каза той и отиде до стола, отпусна се върху му с театрална предпазливост.

Уислър го гледаше с изненада и ужас.

— Какво си мислиш, че правиш? Махай се. Не е напълно консервиран — можеш да го повредиш.

— Няма начин. Тези неща са здрави като скала. — Кармоди скръсти ръце на гърдите. — Говори цар Нармер. Доведете ми девственицата за деня.

Уислър погледна тревожно към камерата за видеонаблюдение.

— Ще те видят и ще ти отрежат главата.

— Успокой се. Днес следобед дежури Пакстън. Той ми е приятел. — Кармоди стана от стола, огледа се, за да се увери, че пазачът още го няма, след това се упъти към масивното царско легло. Краката, колоните и балдахинът бяха богато украсени с инкрустации и варак, докато основата беше от обикновено, неукрасено дърво. Той го провери с пръсти и после, успокоен, легна.

— Кармоди — сгълча го Уислър, — ти си напълно мръднал. Махай се оттам, преди да те види пазачът.

— Първо ще премигна четиридесет пъти — отговори фотографът. Той надигна глава, огледа театрално помещението. — Хей, Клеопатра, бързо идвай тук, защото имам скиптър, който трябва да бъде лъснат…

Внезапно се чу силен, остър пукот; цялата рамка на леглото потрепери и започна да се цепи. Преди Кармоди да успее да помръдне, се чу едно пуф от изместения въздух и с втори още по-силен пукот дървеният балдахин се откачи от златните клинове и се стовари върху простряното му тяло.

Взрив от ярко бяло — миг неописуема, съкрушителна болка — и после нищо.

Когато Лоугън влезе в залата за аутопсии на медицинския център, доктор Ръш точно покриваше смазаното и потрошено тяло на Робърт Кармоди със зелен болничен чаршаф. Чувайки стъпките, лекарят вдигна очи, видя Лоугън и поклати глава.

— Не съм виждал тяло, толкова разрушено като неговото — отбеляза той.

— Свършиха с предварителното разследване — съобщи Лоугън. — Изглежда, златните клинове на балдахина са били преднамерено разхлабени.

— Разхлабени ли? — смръщи лице Ръш. — Искаш да кажеш, че е саботаж?

— Може би. Или подготовка, за да бъдат задигнати от някого. В края на краищата са от чисто злато. И всеки е дълъг колкото траверса.

Ръш се умълча за малко.

— Какво е настроението?

— Можеш да си представиш повече или по-малко. Шок. Скръб и безпокойство. Приказките за проклятието отново тръгнаха.

Ръш кимна отнесено. Изглеждаше блед, под очите му имаше черни кръгове. Лоугън се сети какво му беше казал лекарят в самолета: „Но истината, Джереми, е, че съм обучен като специалист по спешни случаи. Ала така и не успях да свикна със смъртта. Смешно, нали? Да, можех да приема естествената смърт: рака, пневмонията, нефрита. Но внезапната, насилствена смърт…“. Запита се дали това беше най-удобното време да говори с Ръш; после си каза, че едва ли ще има по-подходящо.

— Имаш ли минутка? — попита той тихо.

Ръш го погледна.

— Нека довърша тук и да вкарам бележките в компютъра. Ако искаш, можеш да ме почакаш в кабинета ми.

Десет минути по-късно Ръш влезе в кабинета. Сега изглеждаше по-спокоен и лицето му си беше върнало цвета.

— Извинявай, че те забавих — каза и седна зад бюрото си. — Какво има, Джереми?

— Говорих с Дженифър — отговори Лоугън.

Ръш се наклони към него.

— Наистина ли? Разказа ли ти за своята клинична смърт?

— Всъщност заедно я преживяхме наново.

Ръш го изгледа вторачено.

— В ЦИО никога не е споменавала подробности. Наистина е неудобно, като се има предвид поста ми там.

— Мисля, че ѝ беше нужно да поговори с някого, който е напълно обективен — каза Лоугън. — Човек с опит в работата с необикновеното.

Ръш кимна.

— Какво можеш да ми кажеш?

— Струва ми, че трябва да поискам разрешение от нея, преди да навляза в подробности дори пред теб. Но мога да ти кажа, че първата част от преживяването ѝ е като по учебник. Последната част обаче — когато е била в отвъдното — е точно обратното на писаното в учебника. — Лоугън направи пауза. — Беше… ужасно. Плашещо. Не е чудно, че не иска с никого да говори за това. Нито пък да го преживее отново.

— Плашещо? Наистина ли? Подозирах, че има нещо неприятно заради нежеланието ѝ да се изправи срещу станалото, но нямах представа… — Гласът на Ръш заглъхна. — Горката Джен.

За миг в кабинета се възцари мълчание. На върха на езика на Лоугън беше да каже: „Има и нещо друго. Не мога да кажа защо, но описанието на Дженифър на нейната клинична смърт и ужасът към нейния край силно ми напомнят за проклятието на фараон Нармер“. Ала не би могъл да обясни защо; беше просто усещане — подобно на семка от ягода между зъбите, която не можеш да извадиш. И да го спомене, това с нищо нямаше да помогне. Но може би… може би… можеше да помогне по друг начин.