Линкольн Чайлд - Третата порта

— Усетих, че ми говори. Не на глас, а в главата ми. Задаваше ми въпрос.

— Можеш ли да ми кажеш какъв беше? — попита Лоугън, макар вече да се досещаше.

— Попита ме дали съм доволна с онова, което съм направила от живота си. Дали съм направила достатъчно.

Лоугън кимна. Досега всичко, което Дженифър беше споменала: преживяното извън тялото, тъмният тунел, създанието от светлина, граничната страна, „житейската инвентаризация“ — всичко това съвпадаше с преживяното от другите, изпадали в клинична смърт. Той хвърли поглед на хронометъра. Бяха минали повече от десет минути. Това беше по-дълго, знаеше го от повърхностния преглед на документите от ЦИО, от всеки друг случай на клинична смърт, проучван там.

— Създанието повтори въпроса — продължи тя. — Когато го направи, видях целия си живот: от ранното ми детство, неща, за които не бяха мислила или не си бях спомняла с десетилетия — да прелита пред очите ми. И в този миг… — Тя преглътна. — Тогава започна.

Лоугън стисна дланите ѝ окуражително.

— Разкажи ми.

Макар в кабинета да цареше полумрак, видя как красивите черти на овалното ѝ лице се напрягат.

— Съзнанието каза една-единствена дума: „Недостатъчно“. След това се… промени .

Тя започна да диша малко по-трудно.

— Отпусни се — подкани я Лоугън — и ми го опиши. Как се промени създанието?

— В началото беше само усещане. Почувствах как неизразимата безкрайна любов започва да умира. А с нея и топлината, доволството и радостта. Беше толкова бавно, толкова неуловимо, че в началото не го осъзнах. Когато това стана обаче, изведнъж се почувствах беззащитна. В този миг създанието потъмня. Ярката светлина помръкна. И вече можех да виждам лицето му.

За миг един образ се появи в съзнанието на Лоугън: злобно лице, космато и похотливо.

Дишането на Дженифър се беше учестило.

— Изведнъж границата пред мен започна… също да се променя. Вече не беше златна. Потрепери и някак си стана мокра. Приличаше на кървава завеса. Тогава… тогава се стопи и изчезна. — Гласът ѝ потрепери. — А отвъд… отвъд…

— Продължавай — едва доловимо я окуражи Лоугън.

— Отвъд лежеше… лежеше виещият мрак. Опитах се да побягна, да се махна оттам. Но бях дръпната вътре, не можех да се съпротивлявам. Беше твърде късно. Нямаше въздух, нямаше светлина. Не можех да дишам. Около мен… имаше тела. Навсякъде, невидими, хлъзгави, те се плъзгаха край мен. Виещи, винаги виещи. Бях притисната от телата, не можех да помръдна. Почувствах… — Сега вече отваряше уста за въздух като риба на сухо. — Почувствах ужасен натиск. Вътре в мен. Сякаш същността на моето същество се изсмукваше… А той през цялото време се смееше… Тогава почувствах ръба на… на… о, Боже мили!

Внезапно Лоугън го усети отново: демоничното, зло присъствие; безкрайната вражда, омраза и ярост. Беше толкова осезаемо, че едва не го блъсна обратно в стола му.

— Исусе! — възкликна той и направи рязко движение, с което прекъсна връзката с Дженифър.

Тя изпъшка. Кабинетът му потъна в тишина. След това жената избухна в дълбоки ридания.

Лоугън нежно я прегърна.

— Всичко е наред — повтаряше той. — Всичко ще се оправи.

А тя мълчаливо продължаваше да плаче.

Робърт Кармоди стоеше в миришещото на прах помещение и мрачно си играеше с обектива на дигиталния фотоапарат. Наблизо Пейн Уислър беше коленичил на наскоро почистения под, стиснал резбована плочка в ръка, облечена в латексова ръкавица.

— Предмет А–349 — измърмори Уислър в диктофона. — Плочка. Полиран варовик. — Извади от джоба си линийка и внимателно измери предмета. — Седем на девет и половина сантиметра. — Известно време той внимателно оглеждаше лицето на плочката. — Това, изглежда, е молитва за безопасното пътуване на фараона до следващото царство.

Направи още няколко бележки, после внимателно сложи плочката върху бялото ленено платно, проснато наблизо.

— Боб, готово е.

Кармоди въздъхна и избута прожектора до мястото, наведе се над предмета и фокусира фотоапарата. Изщрака десетина пози от различни ъгли и с различна продължителност на експониране. След това се дръпна назад и провери резултата от работата си на диодния дисплей.

— Поредният шедьовър.

Уислър кимна, внимателно зави плочката в ленената кърпа и грижливо я постави в кутията за улики. Кармоди записа номера на снимката в малък бележник.

— Боже — възкликна той, разлиствайки тефтерчето, — тук сме вече… колко?… три часа. И нито един интересен артефакт.