Линкольн Чайлд - Третата порта

Тина облиза сухите си устни. Великолепието беше толкова смайващо, че ѝ се стори невъзможно да възприема повече. Беше физически непосилно да попие всичко.

Стоун я стрелна с поглед.

— Какво ще кажеш за тези два олтара? Никога не съм виждал подобна подредба.

— Ще трябва да ги проуча по-внимателно. Мисля все пак, че може би изпълняват двойна функция. Не са само олтари, но и символизират най-голямото изпитание, пред което Нармер ще се изправи при преминаването си през подземния свят: Залата на двете истини — ако предположим, че тази система от вярвания се е развила през толкова ранна епоха. Но от друга страна, те са уникални — това двойно предназначение трябва да се е изгубило при династиите след тази на Нармер.

— Символизират казваш? — повтори Стоун.

— Все едно са ги използвали за симулиране на Залата на двете истини. Така да се каже, суха тренировка.

— Досега никой не е чувал за подобно нещо — възрази Марч.

Тина посочи с жест гробницата, сякаш искаше да каже: „Нима няма да подхожда на всичко, което виждаме?“.

Общите работници се бяха заели със сглобяването на стойката от неръждаема стомана за лебедката. Пазачът я закачи и след едно кимване на Стоун включи двигателя. Гробницата се изпълни с неговия рев, който след малко се превърна в тихо боботене. Общите работници подпъхнаха куките на такелажа под краищата на капака на саркофага, след това със скоростта на охлюв го повдигнаха, плъзнаха го настрана и внимателно го спуснаха на земята.

Пазачът изключи двигателя и всички, включително общите работници, се скупчиха около отворения саркофаг. Вътре имаше плащаница, изработена от непознат материал със сложни шарки. Стоун протегна ръка, за да я докосне, но когато пръстите му в латексова ръкавица я допряха, тя се разпадна на сив прах.

Сред групата се понесе удивен шепот, който бързо се смени с възгласи на учудване. През прахта се видя ковчегът — направен от чисто злато, а горната му повърхност беше гравирана във формата на владетел, облечен в богати одежди.

Без да продумат, Стоун и Марч хванаха ръкохватките на капака на вътрешния ковчег и го дръпнаха настрана. Вътре лежеше мумия, дебело увита в памучни бинтове. Лотосови листа бяха поръсени отгоре ѝ. На лицето си имаше златна маска, изкована с внушителните, почти заплашителни черти на владетеля бог.

От мумията се носеше слаб мирис на прах и разложение, но Тина не го усещаше. Тя се наведе по-близо с камерата, а сърцето ѝ щеше да изскочи.

— Нармер — прошепна Стоун.

— Итън ми каза, че никога не разговаряш за преживяното по време на клиничната смърт? — започна Лоугън.

Дженифър Ръш кимна. Седяха един срещу друг в малкия кабинет на Лоугън. Беше много късно през нощта и Кафявото крило, както и цялата Станция изглеждаха дълбоко заспали. Беше пропуснал слизането във второто помещение на гробницата, за да може да се подготви за тази среща. Усещаше, че в краткосрочен план за неговата работа това ще бъде по-добре, а също и за Дженифър Ръш.

— Сигурен съм, че ти, за разлика от мнозина други, осъзнаваш колко необичайно е — продължи той. — Повечето от преживелите клинична смърт обичат да обсъждат случилото се. Фактически изследванията на твоя съпруг са основани на тази готовност на хората да говорят.

Дженифър не каза нищо. Вдигна очи и го погледна за кратко, после отмести поглед.

— Чуй ме — каза Лоугън меко. — Съжалявам за нещата, които ти наговорих по-рано. Предполагах, че това е… дарба. Предположението ми беше малко наивно.

— Няма нищо — най-сетне му отговори тя. — Всички си мислят точно същото. В ЦИО само за това говорят: какво откровение са имали, колко неописуемо хубаво е било, как преживяното ги накарало да оценят Бог, как станалото променило техния живот.

— Твоят живот също се е променил, но имам чувството, че не по начина, по който това е станало с другите.

— Показваха ме като някакво момиче от рекламен плакат — отбеляза тя с лека следа от горчивина в гласа. — Аз съм съпругата на основателя на ЦИО, била съм най-дълго време в кома от всички някога тествани там и моите парапсихични способности са най-големи. Разбирам колко важна е тази работа за Итън и искам по всякакъв начин да му помогна. Само че…

— Само че, ако разкажеш твоето преживяване, това може да се отрази отрицателно на центъра?

Тя отново го погледна и Лоугън прочете в кехлибарените ѝ очи безпокойство, дори известно отчаяние.

— Итън ми разказа за твоята… работа — поде тя. — Не мисля, че би искал да го чуе. То е толкова противоположно на всичко, което той… — Тя замълча.