Линкольн Чайлд - Третата порта

— Този път ѝ трябва повече време да се върне — обясни той. — Не съм сигурен защо.

— Колко време ѝ трябва обикновено?

— Съвземаше се почти веднага. Но при последното преминаване, на което ти стана свидетел, трябваха ѝ почти десет минути, за да излезе напълно от хипнозата. Това е необичайно.

— Не може ли да ѝ дадеш нещо?

— По-добре да не го правя. В центъра никога не се е налагало да използваме медикаменти за това. Пропофол е толкова кратко действащ хипнотик 27 27 Приспивателно, наркотик. — Б.пр. , че тя вече трябваше да е в пълно съзнание.

Настъпи мълчание. После Ръш понечи да се плесне по челото, явно сетил се нещо, сетне бръкна в джоба на престилката си и извади един диск.

— Както поиска: досиета на пациенти, клинични тестове, резултатите от нашите експерименти. Отнасяй се към тях като към поверителна информация.

— Ще го направя. Благодаря.

Лекарят погледна отново към жена си. Сякаш обзети от една и съща мисъл, двамата мъже се приближиха към горния край на леглото.

— Мисля да проведа един сеанс с нея — каза Лоугън. — Утре, ако нямаш нищо против.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Комуникационният център се намираше много навътре в Червеното крило — надолу по коридора край подстанцията, където Пърлмутер беше получил почти смъртоносен токов удар само преди няколко дни. Беше сравнително малко помещение, натъпкано с тайнствено електронно оборудване, чието предназначение Лоугън дори не можеше да предположи.

Джери Фонтейн, началникът на комуникациите, беше натежал мъж в избелели камуфлажни къси панталони и розова риза с къси ръкави. Бялата ленена носна кърпа в дясната му ръка не знаеше почивка: или Фонтейн нервно я мачкаше в огромната си мечешка лапа, или бършеше с нея челото си, на което непрекъснато избиваха капки пот.

— Как е Пърлмутер? — попита Лоугън, когато се настани на единствения свободен стол в помещението и отвори своя бележник.

— Лекарят каза, че утре може да се върне на работа — отговори Фонтейн. — Слава на Бога!

Лоугън извади една папка, отвори я и помоли:

— Разкажи ми за феномените, на които си станал свидетел.

Последва ново мачкане на кърпичката.

— Случва се вече два пъти. Винаги късно през нощта. Чувам как заработва някой уред, започва да мига и да пиука, макар че всичко би трябвало да е изключено. Нали разбираш, в комуникационния център се работи основно през деня.

— Защо?

— Защото само аз и Пърлмутер работим тук. И работим едва ли не като телеграфна станция. Заповед на Стоун. Всички искания за търсене в интернет, за обаждания в главната квартира трябва да минават през него. Никаква работа през нощта, освен в извънредни случаи.

„Стоун и неговата обичайна тайнственост“, помисли си Лоугън.

— И кои машини… ъъъ… се събуждат?

— Един от сателитните телефони.

— Един от сателитните телефони? Искаш да кажеш, че има повече от един?

Фонтейн кимна.

— Разполагаме с два. Един ННР „Глобъл Ай“ за връзка през геосинхронния сателит и един НОС.

— НОС?

— Нискоорбитен сателит. „Терастар“. Добър в широколентовия обхват.

Лоугън си водеше бележки в тефтера.

— И кой от тях чу?

— Свързания с НОС.

Лоугън заоглежда неразбираемите, покрити с бутони панели на уредите.

— Можеш ли да ми го покажеш?

Фонтейн посочи към сложения върху шкафа уред. Беше изработен от матиран сив метал, с вградена клавиатура и слушалка към нея. Лоугън бръкна в мешката си, извади брояча за въздушни йони, задържа го пред сателитния телефон, после погледна датчика.

— Какво правиш? — учуди се Фонтейн.

— Проверявам нещо. — Датчикът не отчиташе нищо особено. Лоугън прибра уреда. — Хайде, разкажи ми подробно — подкани той началника на комуникациите.

Поредното избърсване на челото.

— Първият път беше… чакай да помисля… почти преди една седмица. Бях забравил нещо тук и се върнах да го взема, преди да ида да си легна. Изведнъж се чу пиукане, а после електронни шумове от НОС.

— По кое време се случи?

— Беше един и половина сутринта.

Лоугън си записа.

— Продължавай.

— Вторият път беше онази вечер. Тъй като Пърлмутер е в медицинския център, трябваше да правя всичко сам. Имаше изостанали задачи, така че след вечеря се върнах тук, за да наваксам. Отне ми повече време, отколкото очаквах. Точно правех последните вписвания в дневника, когато отново се чу пиукане и НОС се събуди. Мога да ти кажа, че ми изкара ангелите.

— В колко стана това?