Линкольн Чайлд - Третата порта

За какво? Не беше сигурен.

Марч сложи ръка върху стената с цвят на тюркоаз, сякаш искаше да я погали.

— Тази вулканична тръба е била образувана от течащата лава. Била е много груба и на места остра. Сега повърхността е гладка като стъкло. Само си помислете за вложените усилия, за да се постигне подобно съвършенство с техните примитивни инструменти!

Тина се беше спряла пред дълга редица делви от червеникава глина, безупречно оформени. Капаците им бяха черни.

— Черните капаци са били обичайни по време на обединението — обясни тя. — Ще ни бъдат от полза при датирането.

— При следващото ни слизане ще взема проби за термолуминисцентни тестове — каза Марч.

Настъпи миг тишина, докато групичката стоеше и просто попиваше всичко наоколо.

— Няма саркофаг — обади се Лоугън, докато се оглеждаше.

— В това външно помещение обикновено са били слагани домакинските вещи, понякога неща, свързани с дейността на покойника — обясни Стоун. — Неща, от които владетелят ще има нужда в следващия си живот. Саркофагът ще е по-навътре в гробницата, най-вероятно в последното помещение зад Третата порта. Фараонът иска най-много него да опази непокътнат.

Тина клекна пред голям дървен сандък с позлатени ъгли. С нежни, внимателни движения измете прахта от капака, а после предпазливо го вдигна. Светлината на фенерчето ѝ заля десетки папируси, стегнато навити, в безупречно състояние. До тях бяха подредени две редици резбовани плочици.

— Божичко — възкликна тя. — Само си помислете каква история се съдържа тук.

Стоун се беше доближил до позлатеното легло с балдахин. Беше красиво и на светлината от техните фенерчета проблясваше с почти неземен блясък. Множеството му резбовани парчета се държаха от големи клинове, които изглеждаха като от чисто злато.

— Обърнете внимание на балдахина — каза той, сочейки го с пръст. — Това позлатено парче дърво трябва да тежи най-малко половин тон. Въпреки това всичко е напълно запазено. Сякаш е направено едва вчера.

— Колко е странно — обади се Марч. Той гледаше едно от изображенията, нарисувани на стената: то представляваше картина на два странни на вид предмета. Единият имаше форма на кутия и завършваше с нещо като прът, който беше заобиколен от гребен или знаме с цвят на мед. Другият беше бял, подобен на купа и от краищата му се спускаха дълги златни нишки. И двата предмета бяха заобиколени с вихрушка йероглифи.

— Какво мислиш, че е това? — попита Стоун Тина.

Тя поклати глава.

— Уникално. Никога не съм виждала нещо подобно. Дори нещо, което малко да прилича на тях. Напомнят на инструменти. Някакви сечива. Но не мога да си представя за какво биха могли да се използват.

— А йероглифите, които ги обкръжават?

Настъпи тишина, докато Ромеро плъзгаше лъча на фенерчето си по тях.

— Навярно са предупреждения. Проклятия. — Пауза. — Трябва да ги проуча по-подробно в лабораторията. — Тя отстъпи назад и плъзна обектива на камерата по надписа.

— Може и да са уникални — обади се Лоугън, — но не са единствените тук. — Той посочи към барелефа на стената — най-голямото изображение в помещението. На него се виждаше седнала мъжка фигура, показана в профил, с протегнат напред ляв крак, както беше обичайно в египетското изкуство. Носеше хубави дрехи — явно беше много важно лице. И най-странното беше, че същите два предмета бяха поставени на главата му — онзи с формата на купа отдолу, а върху него кутията с пръта отгоре. Мъжът беше заобиколен от хора, които приличаха на върховни жреци.

— Невероятно! — измърмори Марч.

— Какво смяташ, че са? — попита Стоун. — Не може да са корони.

— Може би е някакъв вид наказание — подхвърли Лоугън.

— Я погледнете това — прекъсна ги Тина и посочи към изсечената фигура под релефа. — Това е серех, което означава, че изобразената в релефа фигура е владетел.

— Това серехът на Нармер ли е? — попита Стоун.

— Да, но е някак си променен.

Групичката бавно започна да се придвижва към задната стена. Лъчите от фенерчетата им се плъзгаха по повърхността ѝ: друга стена от полиран гранит, състояща се от блокове, свързани с хоросан. Некрополният и царският печат бяха цели. Ала за разлика от първата врата тази беше очертана с нещо, което приличаше на чисто злато.

— Втората порта — каза Марч почтително.

За известно време всички се вторачиха в нея, преди Стоун да наруши мълчанието.

— Ще се върнем в Станцията, за да анализираме находките. Ще пратим инженерен екип да слезе и огледа помещението, за да се увери, че структурата е безопасна. А след това — гласът му потрепери — ще продължим нататък.