Линкольн Чайлд - Третата порта

— Нещата, които изреди, са само европейски примери. Всяка култура има своя терминология за свръхестественото. Изучил съм всичко документирано, а и някои неща, които не са. После анализирах общите елементи. — Той замълча. — Вярвам, че отвъд природния видим свят съществуват природни сили — някои добри, други зли — които винаги са съществували и винаги ще съществуват като наше допълнение.

— Като проклятие за гробницата на мумия — подхвърли Ромеро. Тя посочи чашата на Лоугън. — Колко изпи, преди да дойда?

— Спомни си за атомите или за тъмната материя: не можем да ги видим, но знаем, че съществуват. Защо не и духове? Или същества, които просто още не сме срещали? Или сили, които още не знаем как да обуздаваме?

Недоверчивият поглед на Ромеро не се промени.

Лоугън се поколеба, след това се протегна, извади сламката от коктейла на жената и я сложи помежду им на бялата покривка. Постави дланите си от двете ѝ страни с леко разперени пръсти. Вдиша и бавно издиша.

В началото нищо не се случи. След това сламката леко потрепери. Миг по-късно се разтресе по-силно и се издигна малко над масата; започна да се рее, потрепвайки, на сантиметър и нещо над нея, преди отново да падне обратно на покривката и да застине неподвижно.

— Божичко! — възкликна Ромеро. След това предпазливо докосна сламката, сякаш можеше да се изгори. — Как го направи?

— С необходимото обучение вероятно и ти ще можеш да го направиш — отговори Лоугън. — Но не и ако мислиш за него като за номер.

Тя погледна несигурно сламката, остави я отново на масата и замислено отпи от чашата си.

— Още един въпрос — поде и се взря в очите му. — Онова, което каза за мен днес в кабинета ми — всичко беше вярно. Чак до факта, че бях най-малкото дете. Откъде знаеш толкова много за мен?

— Аз съм емпат — обясни Лоугън.

— Емпат? Какво е това?

— Човек със способност да попива чувствата и вълненията на друг човек. Когато се стиснахме ръцете, почувствах прилив от много силни спомени, представи, мисли, грижи, желания. Те са неизбираеми. Нямам контрол върху това какви емоции възприемам. Знам само, че когато вляза в контакт, ще получа повече или по-малко впечатления.

— Емпатия — измърмори Ромеро. — Звучи точно като ароматерапия и лечение с кристали.

Лоугън вдигна рамене.

— Тогава ти ми кажи: откъде знаех всичко това?

— Не мога да обясня. — Тя сведе очи. — Всъщност как се става емпат?

— По наследство. Това е биологично и същевременно духовно качество. Понякога остава непробудено у човека през целия му живот. Често се пробужда след някакво травмиращо събитие. Лично аз вярвам, че при мен се случи след докосването на Вера Хакъти. — Той започна да върти празната си чаша. — Единственото, което мога да ти кажа със сигурност, е, че тази способност се оказа критично важна за работата ми.

Тя се усмихна.

— Левитация, четене на мисли… а можеш ли да предсказваш бъдещето?

Лоугън кимна.

— Какво ще кажеш за следното предсказание: ако до десет минути не отидем в стола, ще спрат да сервират вечерята.

Ромеро хвърли поглед на часовника си. След това се засмя.

— Това е предсказание, което мога да разбера. Хайде, Свенгали 23 23 Герой от романа „Трилби“ на английския писател и карикатурист от френски произход Джордж дю Морие, който е хипнотизатор. — Б.пр. , да вървим.

Когато станаха от масата, тя взе сламката и я пъхна в джоба на джинсите си.

В девет часа на следващата сутрин беше свикана конференция, за да се обсъди случилото се вчера произшествие. Лоугън не беше поканен, но научи за нея на закуска от Ръш и успя да се промъкне в конферентна зала А в Бялото крило, следвайки белите престилки на лекарите.

Помещението беше голямо, без прозорци, столовете бяха подредени в два полукръга. Една от стените беше покрита от няколко бели дъски; пред другата бяха изправени два проекторни екрана на стойките им. От куки в тавана висеше голяма сателитна карта на Ал Суд. По нея се виждаха карфици с цветни главички, а до тях бяха налепени ръкописни бележки върху самозалепващи се листчета. Лоугън разпозна някои от събраните хора. Видя Кристина Ромеро, също така Валентино; началникът на разкопките беше заобиколен от малка групичка техници и общи работници.

Лоугън си сипа чаша кафе, след това седна на втория ред столове зад Ръш. Още не се беше настанил, когато възрастен мъж с оредяваща руса коса, когото беше видял вчера при генератора, прочисти гърло и заговори.