Линкольн Чайлд - Третата порта

— Нали няма да ме заглавикваш с глупости?

— Не. Бях на дванайсет. Родителите ми бяха заминали някъде за уикенда и от моя по-голям брат се очакваше да се грижи за мен. — Лоугън поклати глава с усмивка. — Да, голяма грижа му хвърли, като се басира с мен, че няма да посмея да прекарам нощта в старата къща на Хакъти.

— Старата, обитавана от духове къща на Хакъти?

— Да. Стоеше празна от години, но всички местни деца твърдяха, че там живеела вещица. Носеха се приказки за странни светлини в полунощ и как кучетата избягвали мястото като чумаво. Брат ми знаеше колко съм упорит и че никога не мога да устоя на предизвикателство. И така, взех спален чувал, фенерче и няколко романчета с меки корици, които той ми даде, и се промъкнах вътре през един от прозорците на първия етаж.

Лоугън замълча, очевидно потънал в спомени.

— В началото усетих нещо като ветрец. Развих спалния чувал в стаята, която някога е била всекидневна. Скоро се стъмни и започнах да чувам разни неща: пукот и стенания. Опитвах се да си отвлека вниманието с книгите, които брат ми беше дал, но всички се оказаха за привидения, както можеше да се очаква. Затова ги зарязах. И тогава чух.

— Какво?

— Стъпки. Качваха се от мазето.

Коктейлът дойде и тя обгърна чашата с ръце.

— Продължавай.

— Исках да избягам, но се бях вкаменил. Направо не можех да се изправя. Единственото, което успях да направя, беше да светна фенерчето. Чух стъпките бавно да прекосяват кухнята. След това в рамката на вратата се появи някаква фигура.

Той отпи глътка малцово уиски.

— Никога няма да забравя какво видях на светлината на фенерчето. Старица, бялата ѝ коса стърчеше на всички страни. Очите ѝ на светлината от фенерчето приличаха на празни дупки в черепа. Сърцето ми направо щеше да изхвръкне. Тя тръгна към мен. Тогава заплаках. Само това можех да направя, за да не напълня гащите. Тя протегна изсъхнала ръка. Тогава разбрах, че ще умра. Ще ме омагьоса и аз просто ще се съсухря и ще умра.

Той замълча.

— Е? — подкани го Ромеро.

— Не умрях. Тя взе ръката ми и я задържа в своята. И изведнъж аз — аз разбрах. Трудно… трудно е да се обясни. Осъзнах, че не е вещица. Беше просто една възрастна жена, самотна и уплашена, която се криеше в мазето и живееше благодарение на наличието на чешма и консервирана храна. Можех да… да почувствам страха ѝ от външния свят, да си представя мизерното ѝ съществуване в студа и мрака, да изпитам болката ѝ, че е изгубила всички, които някога е обичала.

Той гаврътна остатъка от уискито в чашата.

— Това беше. Тя слезе обратно в мрака на мазето, а аз си навих спалния чувал и се прибрах вкъщи. Когато родителите ми се прибраха, разказах им какво се беше случило. Брат ми беше наказан месец да не излиза, а полицията провери къщата на Хакъти. Оказа се, че тя е Вера Хакъти, умствено недоразвита жена, за която се грижело семейството ѝ. Последният ѝ жив роднина бил починал преди година и половина. Оттогава тя живеела в мазето.

Той погледна Ромеро.

— Случи се обаче нещо странно. Тази среща ме промени. Запалих се по разкази за истински призраци, по обитавани от духове къщи и от богатства, пазени от проклятия, Голямата стъпка 21 21 Фигура от северноамериканския фолклор. — Б.пр. и всичко друго, което можеш да си представиш. И една от онези книги, които брат ми толкова предвидливо ми беше пробутал, за да ме уплаши още повече, беше „Флаксман Лоу — окултен психолог“ от Е. и Х. Херои, майка и син, автори на романи на ужасите. Беше сборник разкази за свръхестествен детектив.

— Детектив със свръхестествени способности?

— Точно така. Един вид Шерлок Холмс в света на призраците. Щом я прочетох, разбрах какво искам да правя в живота си. Разбира се, обикновено това не е работа на пълен работен ден. Затова защитих професурата.

— Как разви… своите способности? — полюбопитства Ромеро. — Имам предвид, че поне доколкото знам, няма следдипломна квалификация по енигмология.

— Вярно, но има много трактати по темата. Тогава познаването на средновековната история се оказва от полза.

— Имаш предвид нещо като „Чукът на вещиците“ 22 22 Maleus Maleficarum от Хайнрих Крамер и Якоб Спренгер, средновековен трактат по демонология. — Б.пр. ?

— Точно така. И други дори, по-стари и по-авторитетни. — Той вдигна рамене. — Както и с всичко останало, човек се учи в процеса на работа.

Недоверчивостта започна да се промъква отново в погледа на Ромеро.

— Трактати. Не ми разправяй, че вярваш на всички приказки за злите духове, астрологията и философския камък?