Линкольн Чайлд - Третата порта

— Какво да бъде? — усмихна се той, докато оставяше снежнобяла подложка на барплота.

— Намира ли ти се „Лагавулин“?

С усмивка мъжът махна към впечатляващото разнообразие от малцови уискита, подредени на лавиците пред огледалните стени зад него.

— Прекрасно, благодаря. Ще го пия чисто.

Барманът сипа щедро количество в една тумбеста чаша и я сложи на подложката. Лоугън отпи глътка, възхити се на тежестта на чашата с дебело дъно и се наслади на торфения вкус на скоча. Отпи втора глътка и зачака спомена за пожара и миризмата на изгоряла плът малко да се разнесе. Роджърс беше получил трета степен изгаряне — това значеше над двайсет и пет процента от кожата: разбира се, наложи се да бъде евакуиран, но най-близкият център за лечение на изгаряния беше на триста и двайсет километра и прогнозата за неговото оцеляване беше сдържана.

— Ще почерпиш ли едно момиче?

Той вдигна очи и видя, че Кристина Ромеро е влязла в бара и седнала до него.

— Добър въпрос. Да го направя ли?

— Това не е жената, която те нахока по-рано. Сега съм подобрена версия. Кристина Ромеро модел 2.0.

Лоугън се изкиска.

— Добре, в такъв случай с удоволствие ще те почерпя. Какво ще пиеш?

Тина се обърна към бармана.

— Моля, едно дайкири.

— С начупен лед? — попита барманът.

Ромеро потрепери.

— Не, чисто.

— Искаш ли да се преместим на някоя маса? — предложи Лоугън.

Ромеро кимна и Лоугън я поведе към маса близо до редицата прозорци.

— Има нещо, което държа да ти кажа преди това — поде тя, когато седнаха. — Съжалявам, че се държах като кучка, когато ме посети в кабинета. Хората често ми казват, че съм арогантна, но обикновено се старая да не го показвам по такъв начин. Предполагам, причината е, че си доста известен, а аз исках да ти покажа, че не съм изпълнена със страхопочитание. Прекалих. Направо се изложих.

Лоугън махна с ръка.

— Да го забравим.

— Не си търся извинения. Трябва да знаеш обаче, че причината е целият този стрес. Хората не говорят за това, но ето вече две седмици копаем, а още нищо не сме намерили. На всичкото отгоре си имам работа с неколцина глупаци от висша класа. А после и тези странни събития. Хората виждат разни неща, оборудването спира да работи. А сега огънят и случилото се с Роджърс. — Жената поклати глава. — След известно време започва да ти действа на нервите. Не биваше да си го изкарвам на теб.

— Прекрасно, за наказание можеш да платиш сметката.

— Тук е без пари — отговори тя през смях.

Двамата отпиха от чашите си.

— Винаги ли си искала да станеш египтолог? — попита Лоугън. — Като дете, след като гледах „Мумията“, и аз искаха да стана такъв. По-късно обаче, когато разбрах колко трудно е да четеш йероглифи — изгубих интерес.

— Баба ми беше археоложка, но сигурно вече го знаеш. Работила е на всякакви разкопки — от Ню Хемпшир до Ниневия. Винаги съм я боготворяла. Мисля, че тя е една от причините за решението ми. Но онова, което наистина ме запали, беше фараонът Тутанкамон.

Лоугън я погледна изненадан.

— Фараон Тутанкамон?

— Да. Израснах в Саут Бенд. Когато експозицията с находките от гробницата на фараона дойде в Музея по естествена история в Чикаго, цялото семейство отидохме до града, за да я разгледаме. Боже мили, родителите ми трябваше да ме откъснат със сила. Имам предвид от посмъртната маска, златните скарабеи, съкровищницата. Бях едва в четвърти клас и видяното ме преследваше с месеци. По-късно изчетох всяка книга за Египет и археологията, до която можах да се докопам. „Богове, гробници и учени“ 20 20 Класически летопис на развитието на археологията от Курт Марек под псевдонима К. В. Керам. — Б.пр. ; „Пет години проучвания в Тива“ на Картър и Карнарвън. И още много други. Никога не си помислих за нещо друго.

С напредването на разговора тя се оживяваше все повече и накрая зелените ѝ очи направо бляскаха от вълнение. Не беше точно красавица, но притежаваше някаква вътрешна енергия и освежаваща откровеност, които се сториха интригуващи на Лоугън.

Тя си допи коктейла на една голяма глътка.

— Сега е твой ред.

— Мой ред? О, започнах да се интересувам от история през първата ми година в Дартмът.

— Не бъди уклончив. Знаеш за какво говоря.

Лоугън се засмя. Обикновено не говореше по този въпрос. Но в края на краищата тя го беше потърсила, за да се извини.

— Предполагам, че всичко започна, след като прекарах нощта в къща, обитавана от духове.

Ромеро махна на бармана за още едно питие.