Линкольн Чайлд - Третата порта

Подаде я на Лендау.

— Сигурен ли си, че това четиво е подходящо за тук?

— Какво искаш да кажеш? — не разбра младежът и прегърна книгата, сякаш някой искаше да му я отнеме.

— Ал Суд е доста страховито място, а добавянето на книга като тази може да ти разбърка ума.

— Хм. Може би това обяснява всичко. — И Лендау се обърна, за да продължи работата си.

От Бялото крило Лоугън прекоси поредния понтон в Кафявото крило, където според малката табела на входа се помещаваха историческите архиви и екзотичните науки. Макар Лоугън да нямаше представа какви може да са тези „екзотични науки“, след като надникна в няколко допълнителни лаборатории, инсталирани тук, в главата му започна да се оформя идея. Една затъмнена лаборатория беше заредена с древни книги и ръкописи по алхимия; стените на друга бяха покрити с карти на Египет и Судан, както и с фотографии на пирамиди и други постройки. Върху всяка снимка имаше плетеница от линии и кръгове, които се пресичаха под най-чудновати геометрични ъгли. Очевидно, Стоун бе готов да проучи всяка възможност за познание, независимо колко неясна, стига да му помогне в откритията. Лоугън се замисли дали да се почувства обиден, че неговият кабинет беше разположен тук.

Докато вървеше надолу по коридора, се спря пред помещение, чиято врата беше открехната. Макар че в момента в Кафявото крило имаше твърде малко хора, помещението беше заето. Вътрешността беше слабо осветена. Лоугън различи болнично легло, от което стотици кабели излизаха и пълзяха по пода до различни монитори. Това му напомни за подготвените стаи за наблюдение в Центъра за изследване на отвъдното.

Леглото в това помещение обаче не беше празно. На него лежеше жена — най-хубавата, която някога беше виждал. Нещо у нея — някакво качество, което не успя напълно да определи — го накара да спре и да замръзне на мястото си. Косата ѝ беше с много необичаен цвят — гъста, с цвят на тъмна канела. Очите ѝ бяха затворени. Детектори бяха сложени на слепоочията ѝ, а други бяха закрепени за китките и глезените. На стената до нея имаше голямо огледало, излъскано до блясък. Слабите светлини на медицинските апарати се отразяваха в него като многобройни цветни точици.

Лоугън стоеше там, омаян от необикновената гледка: легналата жена с неземен вид под слабата светлина от уредите. Тя лежеше напълно неподвижно. Не се забелязваше дори да диша. Изглеждаше така, сякаш беше прекрачила от живота в смъртта. Лоугън не можеше да се отърси от усещането, че някога в миналото я беше срещал. Чувство не беше необичайно само по себе си; поради силните възприятия Лоугън често се сблъскваше с усещания от типа дежавю. Ала този път усещането беше необикновено силно.

При мониторите в края на леглото нещо се раздвижи. Лоугън погледна натам и с изненада видя доктор Ръш. Той нагласяваше някаква скала, надничаше в циферблатите. В този миг, като че подтикнат от някакво шесто сетиво, лекарят се обърна към вратата и го видя.

Лоугън вдигна ръка с намерение да го поздрави, но от изражението на лицето му разбра, че не е време да се спира тук и че е нежелан. Затова се обърна и продължи надолу по коридора, за да намери кабинета си.

Намери го в най-далечния край на крилото, в секцията за екзотични науки. Беше модулен, както и всички останали. Вътре имаше бюро, два стола, лаптоп и празна библиотека. Леко развеселен, Лоугън отбеляза, че друго оборудване липсваше.

Остави моряшката си мешка на стола за посетители и я развърза. Отвътре извади десетки книги и ги подреди по лавиците на библиотечката. След това няколко уреда, които остави на бюрото. После измъкна два рамкирани цитата и ги закачи на стените с кабарчета. Накрая завърза отново мешката и се зае с лаптопа.

Влезе в системата с паролата и идентификацията, които му бяха дали сутринта при включването му в експедицията. Мрежата на Станцията беше лесна за навигиране и веднага установи, че го чакат три имейла. Първият беше от системата, поздравяваше го и обясняваше разположението на Станцията и къде се намират важни места като медицинския център и кафенето. Вторият беше от жената, която беше обработила данните му за включване в екипа. В писмото си тя му обясняваше някои основни правила (да не се излиза от Станцията, да не се водят неразрешени разговори по сателитния телефон). Третият имейл беше от човек, който се казваше Стивън Виър, помощник на Портър Стоун. По същество той беше сбор от всички странни, неочаквани или злополучни събития, които бяха настъпили, след като Станцията беше започнала да действа преди две седмици. С една дума, причината, заради която беше тук.