Линкольн Чайлд - Третата порта

Лоугън се размърда на стола си.

— Значи това проклятие е причината да съм тук?

— Откакто започнахме работа, имаше няколко — както би се изразил Марч — анормални събития. Повреди на оборудване, изчезнали неща или появяващи се на погрешно място вещи. Необичайно висок брой странни произшествия.

— И хората са започнали да се плашат? — подхвърли Лоугън.

— Не бих казала, че са уплашени. Може би неспокойни е по-точно да се каже. Или по-скоро деморализирани. Вижте, достатъчно неприятно е да си в средата на нищото и да плаваш в най-гадното тресавище на света. А когато започнат да се случват подобни странни работи… е, знаете как тръгват приказките. Както и да е, да се надяваме, че като почнете да ровите навсякъде, хората ще се успокоят.

„Да ровите навсякъде“. Докато говореше, първоначалното ѝ недоверие, ако не и враждебност, отново се появи.

— Значи аз ще бъда шаманът, който призовава дъжда — подметна той. — Може и да не свърша работа, но хората ще се успокоят, като видят, че ровя навсякъде. — Погледна я саркастично. — Сега поне знам къде ми е мястото. Благодаря за откровеността.

Тя се усмихна, но не особено приятелски.

— Проблем ли имаш с откровеността? — мина на „ти“.

— Не, защото тя прочиства въздуха. И може да бъде много стимулираща и дори поучителна.

— Например?

— Например ти — скъси и той дистанцията.

— Какво аз? — попита тя рязко. — Не знаеш нищо за мен.

— Всъщност знам доста. Макар че част са, признавам си, догадки. — Той издържа втренчения ѝ поглед. — Била си най-малкото дете в семейството. Мисля, че останалите деца са били момчета. Баща ти е посвещавал по-голяма част от вниманието си на тях. Вероятно не е имал много време за теб… а ако братята ти са те забелязвали понякога, то е било единствено за да те подиграят. Това е причината за твоята инстинктивна враждебност и научната ти свръхкомпенсация.

Ромеро отвори уста, за да каже нещо, но после отново я затвори.

— В семейството ти преди няколко поколения е имало известна или най-малкото изтъкната жена. Може би е била археолог или планинарка. Начинът, по който небрежно си закачила дипломите си на стената, леко накриво, подсказва неформален подход към висшистите — ние всички сме едно щастливо семейство, независимо дали имаме защитени впечатляващи докторати, или не. Въпреки това самият факт, че изобщо си донесла дипломите си, подсказва дълбока несигурност за положението ти в тази експедиция. Млада жена, сама сред много мъже, участница в мисия, изискваща физическа сила в сурова и безмилостна околна среда — ти се притесняваш дали ще те вземат на сериозно. О, а бащиното ти име започва с А.

Тя го гледаше със святкащи очи.

— И откъде, по дяволите, знаеш това?

Той посочи с палец над рамото си.

— Пише го на табелката с името ти на вратата.

Сега тя не издържа и скочи на крака.

— Вън!

— Благодаря за приятния разговор, доктор Ромеро. — Лоугън се завъртя на пети и излезе от кабинета.

Лоугън разполагаше със свободно време до следващата сутрин, затова прекара остатъка от следобеда в обикаляне на Станцията, за да свикне с обстановката и да добие усещане за мястото и неговите обитатели. След като вече беше видял кабинетите, жилищния блок и работната площадка с Търбуха, реши да посети научните лаборатории в Червеното крило. Макар че лабораториите сами по себе си бяха малки, той се удиви от тяхното разнообразие: не само по археология, но и по геология, органична химия, палеоботаника, палеозоология и още няколко други. Лабораториите бяха модулни: всяка се помещаваше в контейнер от неръждаема стомана с приблизителна площ шест квадратни метра. Някои бяха заети, други консервирани: Портър Стоун, изглежда, лично подбираше лабораториите, които смяташе, че ще бъдат полезни за дадена експедиция, и ги пускаше в действие при нужда.

След това посети Бялото крило, което се оказа секцията, в която се помещаваше командният и контролният център. Макар че и тук се срещаха задължителните обезопасени райони и заключени врати, мястото изглеждаше приятно и спокойно: имаше много малко пазачи, а онези, които срещна, бяха дружелюбни и открити. Той не споменаваше проклятието, нито причината да бъде включен в проекта, ала като съдеше по любопитните погледи, с които го стрелкаха, със сигурност някои от тях бяха информирани.

Компютърният център на Бялото крило заемаше голямо пространство, в което работеше един самотен техник, седнал пред терминал в далечния ъгъл. Беше с гръб към Лоугън и го заобикаляха толкова монитори, че приличаше на пилот в претъпкана с уреди пилотска кабина.