Патриша Корнуел - Проклетата кауза

— В лодката ще има двама спасители, които ще ни наблюдават с помощта на приемник, потопен във водата. Всичко, което си казваме, ще бъде чуто от хората на повърхността. Разбирате ли?

Кай Су погледна към мен и разбрах, че току-що бях получила предупреждение.

Кимнах утвърдително. Чувах ясно тежкото си, затруднено дишане.

— Искате ли си плавниците сега? Поклатих глава и посочих към водата.

— Добре, тогава влизайте, а аз ще ви ги хвърля. Тежейки поне трийсет килограма повече, отколкото когато дойдох, се отправих предпазливо към ръба на платформата за гмуркане. Проверих отново, за да се уверя, че маската е пъхната в качулката ми. Катодните предпазители приличаха на котешки мустаци, висящи от големите изоставени кораби. Силният вятър образуваше вълни по водата. Стегнах се, за да изпълня най-страшната гигантска крачка, която някога бях правила.

В началото студът ми подейства като шок и ми бе нужно доста време, за да се затопля. Водата нахлуваше в гумената ми обвивка, докато обувах плавниците си. По-лошо обаче беше това, че не виждах компютърния пулт и компаса. Не можех да зърна дори собствената си ръка, вдигната пред очите. Сега разбрах защо нямаше смисъл да нося фенер. Гъстата утайка поглъщаше светлината като попивателна и ме принуждаваше често да излизам на повърхността, за да се ориентирам, докато плувах към мястото, където маркучът излизаше от лодката и изчезваше под водата.

— Всичко наред ли е? — Гласът на Кай Су прозвуча в слушалката, притисната до черепа ми.

— Абсолютно — отговорих и се опитах да си почина, като ритах леко под водата.

— На маркуча ли сте? — този път заговори Джеръд.

— В момента го държа.

Маркучът изглеждаше странно стегнат и внимавах да не го размествам прекалено много.

— Продължавайте да го следвате надолу. На около десет метра. Той се носи точно над дъното.

Започнах спускането, като спирах от време на време, за да уравновеся налягането в ушите си. Опитвах се да не се паникьосвам. Не виждах. Сърцето ми биеше лудо, когато се принуждавах да почивам и да си поемам дълбоко дъх. За момент спрях и се отпуснах. Затворих очи и задигнах бавно. После възобнових следването на маркуча надолу. Паниката ме обхвана отново, когато дебел ръждясал кабел внезапно се появи пред мен.

Опитах се да мина под него, но не можех да видя откъде идва и накъде отива, а и бях по-лека, отколкото трябваше. Ядосах се, че не бях сложила повече тежести в колана или джобовете на жилетката. Кабелът ме закачи отзад. Усетих как регулаторът ме подръпва, като че ли някой го теглеше отзад. Разхлабената бутилка започна да се плъзга надолу по гърба ми и да ме дърпа със себе си. Свалих бързо жилетката, като се опитвах да не мисля за нищо друго освен за процедурата, която бях тренирала да изпълнявам.

— Всичко наред ли е? — обади се Кай Су.

— Технически проблем — отговорих.

Преместих бутилката между краката си и я възседнах така, сякаш яздех ракета в студеното, мрачно пространство. После оправих презрамките на жилетката и прогоних страха.

— Имате ли нужда от помощ?

— Не. Внимавайте за кабели — казах.

— Тук трябва да се внимава за всичко — отвърна гласът.

Помислих си, че тук долу има много начини, по които да умреш. После нахлузих жилетката и я стегнах здраво.

— Всичко наред ли е? — отново запита Кай Су.

— Да. Но някакви шумове ви заглушават.

— Прекалено много смущения. Заради тези огромни корита. Слизаме към вас. Искате ли ни по-близо?

— Не още — отговорих.

Те поддържаха благоразумна дистанция, защото знаеха, че искам да видя тялото на спокойствие. Нямаше нужда да си пречим. Бавно се спуснах по-дълбоко към дъното. Осъзнах, че маркучът трябва да се е закачил в нещо и затова е толкова изпънат. Не знаех накъде да се движа. Опитах на няколко метра вляво, където нещо ме докосна. Обърнах се и застанах лице срещу лице с мъртвеца. Тялото му се размърда и ме побутна, когато неволно се отдръпнах назад. Той лениво се изви и се понесе към края на въжето, протегнал напред облечени в гума ръце. Приличаше на сомнамбул, вървящ зад мен.

Оставих го да се приближи. Той отново се удари в мен, но този път не се уплаших, защото не бях изненадана. Изглеждаше като че ли иска да привлече вниманието ми или да потанцува с мен из дяволската тъмнина на реката, която го беше погълнала. Поддържах равновесието си внимателно, като едва движех плавниците, защото не исках да разбъркам утайката по дъното или да се нарежа на ръждясалите парчета от стари кораби.