Патриша Корнуел - Проклетата кауза

— Имам нужда от още лед и лекарства — казах.

— А после какво? — приближи се Мечката.

— После ще трябва да го закарате в болница.

Никой не отговори.

— Ако не ми доставите нещата, от които се нуждая, не мога да направя нищо повече за него — казах спокойно.

Мечката отиде до бюрото и грабна телефона. Съобщи, че се нуждаем от лед и лекарства. Осъзнах, че Луси и екипът й трябва да се задействат веднага, или аз ще бъда застреляна. Отдръпнах се от Хенд и го огледах внимателно. Зачудих се как бе възможно да има такава власт над хората си. Но всеки мъж в стаята и другите при реактора бяха готови да убиват заради него. Всъщност вече го бяха направили.

— Роботът носи нещата. Ще изляза да ги взема — каза Мечката и погледна през прозореца. — Идва насам.

— Ако излезеш навън, вероятно ще ти прострелят задника.

— Не и докато тя е тук — изгледа ме Мечката с налудничавия си, изпълнен с омраза поглед.

— Роботът може да ви донесе нещата тук — изненадах ги.

Мечката се изсмя.

— Помниш ли всички онези стълби? Мислиш ли, че тоя тенекиен боклук може да се изкачи по тях?

— Може, разбира се — казах и се надавах това да е вярно.

— Хей, накарай го да донесе лекарствата тук, за да не се налага да излизаме — обади се един от терористите.

Мечката отново звънна на Уесли.

— Накарайте робота да донесе нещата в контролната зала. Ние няма да излезем — съобщи той и затръшна слушалката, без да осъзнава какво бе направил току-що.

Помислих си за племенницата ми и се помолих за нея, защото знаех, че това щеше да е най-трудната й задача досега. Внезапно усетих дулото на пистолет в тила си и подскочих.

— Ако го оставиш да умре, ти също си мъртва. Разбра ли, кучко?

Не помръднах.

— Скоро ще отплаваме оттук, а той трябва да е с нас.

— Стига да ми осигурите медикаментите, ще го запазя жив — отвърнах кротко.

Той свали пистолета от врата ми, а аз инжектирах последния флакон физиологичен разтвор в системата на мъртвия им водач. Вадички пот течаха по гърба ми, престилката ми бе подгизнала. Представих си Луси, застанала пред подвижния команден пост, издокарана в екипа за виртуална реалност. Виждах как движи ръцете и пръстите си и пристъпва напред, способна да разчете всеки сантиметър от терена с помощта на оптичния кабел. Съсредоточените й действия бяха единствената надежда, че Тото няма да се заклещи в някой ъгъл или няма да падне някъде.

Терористите стояха до прозореца и коментираха, загледани в робота, който се изкачи по пътеката за инвалиди и влезе вътре.

— И аз искам да си имам такъв робот — обади се един от тях.

— Прекалено глупав си, за да се научиш да го използваш.

— Не е вярно. Това бебче не е управлявано с радио. Нищо, контролирано от радио, не може да работи тук. Имаш ли представа колко дебели са стените?

— Такъв робот може да ти носи дървата, когато времето е кофти.

— Извинете, трябва да отида до тоалетната — тихо каза един от заложниците.

— Мамка му. Писна ми вече.

Напрежението ми стана почти непоносимо, когато си помислих какво ще стане, ако те излязат навън и не се върнат, докато Тото се появи.

— Хей, просто го накарай да почака. Иска ми се да затворим тези прозорци. Ужасно е студено.

— Е, в Триполи няма да се радваш на такъв чист, прохладен въздух. Наслаждавай му се, докато може.

Терористите се разсмяха весело. В същия момент вратата се отвори и в стаята влезе мъж, когото не бях виждала преди. Беше тъмнокож, с брада, облечен в анцуг и дебело яке. Изглеждаше ядосан.

— Имаме само петнайсет устройства в контейнерите на шлепа — заговори той авторитетно със силен акцент. — Трябва да ни дадете още време.

— Петнайсет никак не е малко — отвърна Мечката, който очевидно не се притесняваше от мъжа.

— Имаме нужда най-малко от двайсет и пет! Такава беше уговорката ни.

— Никой не ми е казал подобно нещо.

— Той знае. — Брадатият погледна към трупа на Хенд на пода.

— Да, ама в момента той не може да обсъди въпроса с вас — каза Мечката и стъпка фаса си.

— Не разбирате ли? — вбесено запита чужденецът. — Всяко устройство тежи един тон. Кранът трябва да го извади от басейна на реактора и да го прибере в контейнера. Това е много бавен и труден процес. Изключително опасен. Обещахте ни поне двайсет и пет устройства. Сега бързате и ставате непредпазливи заради него. — Той посочи ядосано към Хенд. — Имахме уговорка!

— Единствената ми уговорка е да се грижа за него. Трябва да го закараме на шлепа и да вземем докторката с нас. А после трябва да го заведем в болница.