Патриша Корнуел - Проклетата кауза

Брадатият не знаеше какво да каже. Облегна се неспокойно на колоната, която имаше достатъчно бутони за управление на космически кораб. Видеоекраните по стените показваха, че и двата реактора са изключени, а райони, осветени в червено, ни предупреждаваха за проблеми, които не разбирах.

— Хей, Утън, по-спокойно — обади се един от хората му и запали цигара.

— Хайде сега да отворим торбите с леда — казах. — Иска ми се да имахме вана, но нямаме. Забелязах няколко книги по рафтовете, а и изглежда, до факса има купчини с хартия. Донесете всичко, което може да ни помогне да го оградим.

Мъжете ми донесоха различни дебели справочници, купчини хартия и куфарчета, които вероятно принадлежаха на заложниците. Оформих правоъгълна ограда около Хенд, сякаш работех в двора си и правех лехи. После го покрих с двайсет килограма лед, като оставих открити само лицето и едната му ръка.

— Това пък какво ще помогне? — запита мъжът, наречен Утън, който звучеше като човек от Запада.

— Той е бил изложен на силна радиация — обясних. — Имунната му система е унищожена и единственият начин да спрем това е да забавим целия процес.

Отворих сандъка с медикаментите, извадих голяма игла и я вкарах в ръката на умиращия им лидер. После я закрепих с лепенка. Свързах я със система, която не съдържаше друго освен физиологичен разтвор, безвреден солен разтвор, който не можеше да направи абсолютно нищо.

Хенд беше почти мъртъв. Сърцето ми заби усилено, когато огледах потните мъже, вярващи, че човекът, когото се преструвах, че спасявам, е Господ. Единият беше свалил пуловера си. Долната му фланелка беше почти сива, а ръкавите й — свити от многобройните пранета. Няколко от терористите имаха бради, а останалите не се бяха бръснали дни наред. Зачудих се къде ли се намираха жените и децата им. Помислих си за шлепа в реката и за това, което става в останалите части на електроцентралата.

— Извинете — тихо се обади треперещ глас и разбрах, че поне един от заложниците е жена. — Налага ми се да отида до тоалетната.

— Мулен, заведи я. Не ми се иска някой да се накенза тук.

— Извинете, но и аз трябва да отида — каза друг от заложниците, който беше мъж.

— Аз също.

— Добре, един след друг — нареди Мулен, който беше млад и огромен на ръст.

Научих поне едно нещо, което ФБР все още не знаеше. «Новите ционисти» не възнамеряваха да освободят останалите заложници. Терористите имаха навик да поставят качулки върху главите на жертвите си, защото бе по-лесно да убиеш човек, чието лице не виждаш. Извадих нов флакон с физиологичен разтвор и инжектирах петдесет милиграма в системата на Хенд, сякаш му давах нова вълшебна доза.

— Как е той? — запита един от терористите, докато водеше следващия заложник към тоалетната.

— В момента е стабилизиран — излъгах.

— Кога ще се свести? — запита друг.

Премерих пулса на лидера им. Беше толкова слаб, че едва го открих. Внезапно брадатият клекна до мен и опипа врата на Хенд. Зарови пръсти в леда и притисна сърцето му. После вдигна очи към мен. Беше уплашен и вбесен.

— Не усещам нищо! — изкрещя той със зачервено лице.

— Не би трябвало да усещаш. Важно е да го държим изстуден, за да можем да задържим скоростта, с която радиацията уврежда кръвта и органите му — обясних. — Той получава масивна доза диетилентриаминова петвалентна оцетна киселина. Съвсем жив е.

Мъжът се изправи и пристъпи по-близо до мен, с пръст върху спусъка на пистолета си.

— Откъде да знам, че не се ебаваш или не влошаваш състоянието му?

— Няма откъде — отговорих кротко, без да показвам емоции, защото бях приела, че днес щях да умра, и не се страхувах от това. — Нямаш избор, освен да повярваш в това, което правя. Забавих значително метаболизма му. Но той няма скоро да се свести. Просто се опитвам да запазя живота му.

Терористът отмести очи от мен.

— Хей, Мечок, по-спокойно — обади се един от приятелите му. — Остави жената на мира.

Останах коленичила до Хенд. Течността в системата му се процеждаше бавно, а ледът се топеше и течеше по пода. Прегледах го няколко пъти, като си водех бележки, така че изглеждах загрижена за състоянието му. Не успях да се въздържа и няколко пъти погледнах през прозореца, мислейки за колегите си. Към три следобед органите на Хенд отказаха да действат, също като последователи, които вече не се интересуват от него. Джоуъл Хенд умря без звук или жест, а ледената вода продължи да се стича на малки вадички по пода.