Патриша Корнуел - Проклетата кауза

От двете страни на електроцентралата се виждаха широки канали. Единият идваше от близката река Джеймс, а другият водеше към изкуствено езеро. Зад тях имаше акри с трансформатори, електрически стълбове и паркинги с много коли, повечето от които принадлежаха на хората, пристигнали за да помогнат. Стори ми се, че няма начин да проникнем в главната сграда, без да ни видят, защото всяка ядрена електроцентрала се строи съобразно с най-строгите изисквания за безопасност. А те бяха предназначени да задържат навън всеки, който не е упълномощен да влиза, и, уви, в момента това включваше точно нас. За да влезем през покрива, щеше да се наложи да пробиваме дупки в метал и бетон, а не можехме да проникнем през прозорците и вратите, без да ни видят.

Подозирах, че Уесли обмисля водата като възможен подстъп, защото водолазите на ЕСЗ можеха незабелязано да влязат в реката или езерото и да стигнат по канала до главната сграда. Изглеждаше, че те могат да доплуват на двайсет метра от вратата, през която бяха нахлули терористите, но как щяха да избягнат разкриването, когато се озовяха на брега, не можех да си представя.

Уесли не сподели плановете си, защото макар сенаторът и прокурорката да бяха съюзници, дори приятели, те също бяха и политици. Нито ФБР, нито полицията се нуждаеха от намесата на Вашингтон в тази мисия. Направеното преди малко от губернатора беше достатъчно лошо.

— Забележете голямата бяла антена, която е близо до главната сграда — каза Уесли. — Това е командният пост за вътрешния периметър.

— Мислех, че тя принадлежи на някой от телевизионните екипи — каза прокурорката.

— Тук се опитваме да установим връзка с господин Хенд и бандата му.

— Как?

— За начало, искам да поговоря с тях — отговори Уесли.

— Никой ли още не е говорил с тях? — запита сенаторът.

— Засега, изглежда, не се интересуват от разговори — поясни Уесли.

Хеликоптерът се приземи шумно. Репортерите се скупчиха около площадката за кацане срещу центъра за посетители. Грабнахме чантите и саковете си и слязохме в силния вятър от въртящите си перки. Уесли и аз вървяхме бързо и мълчаливо. Погледнах назад само веднъж и видях сенатор Лорд, заобиколен от микрофони. Най-могъщият адвокат на нацията ни произнесе емоционална реч.

Влязохме в центъра за посетители, чиито многобройни витрини с експонати бяха предназначени за ученици и любопитни. Сега обаче целият район бе зает от местната и щатската полиция. Ченгетата пиеха безалкохолни напитки и ядяха сандвичи и закуски, застанали до картите и скиците. Зачудих се каква ли работа може да свърши някой от нас.

— Къде е твоят пост? — запита ме Уесли.

— Трябва да е навън, при отрядите. Струва ми се, че видях хладилния камион от въздуха.

Уесли се огледа наоколо. Погледът му спря върху вратата на мъжката тоалетна, която се отвори и затвори. Марино излезе оттам, придърпвайки панталона си. Не очаквах да го видя тук. Ако не по друга причина, смятах, че страхът от радиацията ще го задържи у дома.

— Ще си взема едно кафе — каза Уесли. — Някой друг иска ли?

— Да. Направи го двойно.

— Благодаря — казах и се обърнах към Марино: — Това е последното място, където очаквах да те видя.

— Виждаш ли всички тия момчета наоколо? — запита той. — Ние сме част от обединен отряд, в който всички агенции имат представители, така че да можеш да се обадиш у дома и да съобщиш какво, по дяволите, става тук. По тая причина шефът ме изпрати тук и никак не съм доволен от това. Между другото видях приятелчето ти — Стийлс — тук. Ще те зарадвам с новината, че Роше е уволнен.

Не отговорих, защото в момента Роше беше без значение.

— Това трябва да те накара да се почувстваш по-добре — продължи Марино.

Погледнах го. Твърдата му бяла яка беше подгизнала от пот, а тежкият колан проскърцваше при всяко движение.

— Докато съм тук, ще направя всичко възможно да те държа под око. Но ще съм ти адски благодарен, ако не се набуташ в мерника на някой кретен със снайпер — допълни той и приглади коса с огромната си, дебела ръка.

— И аз ще съм ти благодарна, ако ти не постъпиш така. Трябва да отида да проверя моите хора — казах. — Виждал ли си ги?

— Да. Видях Филдинг в големия фургон, дето ви подариха хората от погребалното бюро. Приготвяше си яйца в кухнята, като че ли е на къмпинг или нещо подобно. Там е и хладилният камион.

— Добре. Знам точно къде са.

— Ще те заведа, ако искаш — предложи той с безразличие, сякаш въобще не му пукаше.