Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— Свърши ли с Търнбул?

Търнър кимна.

— Добре. — Обърна се към сержанта и нареди: — Затвори в килия заподозрения. Търнър, ти идваш с мен.

— Какво има? — попита Джес, докато се спускаха по стълбите към паркинга.

— Отровено куче.

— Какво?

Пендрагън му разказа набързо, докато се настаняваха в патрулката. Сержантът утихна и се загледа през стъклото на своята врата.

— Какво откри за „Мурано Глас“ и очарователния господин Грегсън? — попита Пендрагън, докато изкарваше колата на Брик Лейн.

— О — обърна се Търнър към началника си, — нищо кой знае колко полезно, шефе. Никой от работещите там няма досие. Като малък склададжията Даниъл Бийти се е повозил на чужда кола. Но пък кой не го е правил? Алек Дарлингтън и майка му са чисти. Нищо по-сериозно от фишове за неправилно паркиране. Сидни Грегсън и жена му са излетели за Ница на двайсет и трети май. Значи ден преди взлома. Няма и капчица доказателство, която да намесва някого от тях.

— Не е кой знае каква изненада — отговори Пендрагън. — Въпреки това ще накарам Маклиби да поиска от всички замесени в това разследване да дадат доброволно ДНК — проба.

Отново замълчаха и Търнър гледаше как сградите прелитат край тях, когато главната улица отстъпи на малка странична уличка. Пендрагън спря до редица бели метални колчета, които отделяха улицата от покрития с трева парцел. Зад него се виждаше тясна пътека от засъхнала кал, която се спускаше до бетонна алея, простираща се покрай канала. След няколко крачки стигнаха до ръждясала ограда от метална мрежа. Оттам видяха едрата фигура на сержант Смит с яркожълта жилетка. Той стоеше с още трима души в средата на парче земя, покрито с големи късове бетон, купчини ръждясали бензинови туби и по някоя туфа висока трева.

Кучето лежеше на тъжна купчинка върху малко чакъл. Очите му бяха отворени и млечнобели, но нямаше много признаци на разложение по тялото му. Потъмнялата му кафява козина беше кална и от нея се носеше силна миризма на урина.

— Няколко деца намерили горкото животно — обясни сержант Смит, когато Пендрагън и Търнър стигнаха до трупа. — Прибрах в плик спринцовката и запазих доколкото може мястото на произшествието, сър.

— Добра работа, Смит — кимна Пендрагън. Клекна и огледа внимателно зелените петна по венците на кучето. — Добре, така или иначе ще пратя някого да го прибере. Смит, можеш ли да накараш хората да си вървят? Един Господ знае защо са се струпали тук. Сержант… — Погледна към Търнър. — Сержант!

Джес се обърна и Пендрагон видя, че е много блед, а очите му са пълни със сълзи.

— Как може някой да извърши подобно нещо?

— Хайде — подкани го главният инспектор, — да се връщаме в управлението.

Тръгнаха през строителните отпадъци. Пендрагън отвори мобилния си телефон и натисна бутона за бързо избиране.

— Намерете ми инспектор Грант, моля.

— Шефе?

— С Търнър се връщаме от канала близо до Саут стрийт. Предполагам, че са ти казали за кучето?

— Да, Скратън току-що ми показа съобщението. Нали Смит го е намерил?

— Точно така. Съвсем очевидно е, че е било отровено.

— Сигурен ли си?

— Да, всъщност не — отвърна Пендрагън, — но се случват странни неща и ми се струва прекалено съвпадение, че беше съобщено за изчезването на първото куче малко преди убийството на Мидълтън.

— Какво? Смяташ, че убиецът е тренирал първо върху кучета?

— Грант, не съм сигурен какво мисля. Има толкова въпроси, на които не можем да отговорим. Това куче е умряло най-късно снощи, така че кой знае?

По линията настъпи мълчание.

— Инспекторе?

— Да, шефе, извинявай, просто се замислих.

— Добре, слушай сега. Искам да се претърси всяко ъгълче на запуснатия парцел, пътеката покрай канала и задната уличка в района. Свали всички от задачите им и ги изпрати там. Искам до довечера да бъдат намерени останалите изчезнали кучета.

— Слушам. Между другото, възникна още нещо.

— Какво?

— Малко преди да се обадиш ми звънна Макс Рейнър.

— Рейнър?

— Твърди, че бил нападнат снощи, когато си тръгвал от работа. Ударили го по главата. Прекарал цяла нощ в спешното. Сега е бесен. Иска извършителя в пранги.

— Обир ли е било? Има ли нещо откраднато?

— Изглежда не. Портфейлът му е недокоснат.

Вече бяха стигнали до патрулката. Пендрагън се вмъкна зад волана.

— Добре — каза той на Грант. — Искам да ми съобщиш на минутата, ако откриете нещо. — Затвори телефона и завъртя контактния ключ.

Макс Рейнър беше много по-приветлив, отколкото при първото им посещение в апартамента му. Отвори им по дълъг копринен халат, над скъпа на вид пижама. На челото си имаше голяма лепенка. В едната си ръка държеше пакет с лед, а в другата — чаша уиски. Дали това не е малко драматичен театър, помисли си Пендрагън, докато Рейнър ги канеше да влязат в хола.