Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— Какво става? — извика той. — Казаха ми да чакам тук. Саймън каза за някакъв огън и отиде да разбере.

Вдигнах рамене и изведнъж погледнах наляво, сякаш съм видял нещо странно. Пазачът проследи погледа ми и аз стоварих дръжката на пиката върху главата му. Той залитна замаян и преди да успее да извика, забих камата си в гърлото му. Дръпнах я и направих дълъг разрез. Той падна като камък, а кръвта му плисна върху кожената ми туника.

Отворих вратата и влязох вътре. На пода в малкото преддверие имаше разкошен персийски килим, а стените бяха покрити с фрески: сцени от атинско карнавално шествие. В другия край на преддверието имаше открехната врата. Притиснах се към стената и надникнах в съседното помещение през пролуката. Една млада жена поставяше рокля върху дълга табуретка. В огледало на стената се виждаше стаята зад нея. Промъкнах се тихо вътре.

Момичето ме чу и бързо се завъртя към мен. Вероятно още нямаше седемнайсет и беше много красива — с големи кафяви очи и пълни рубинени устни. Дългата й руса коса беше изкусно подредена на къдрици около красивото й лице, а две тънки плитки се спускаха назад, прихванати на тила. Втурнах се към нея и затиснах устата й с ръка, преди да успее да издаде и звук. Тя се задърпа и заби крак в слабините ми. Прониза ме ужасна болка в стомаха. Момичето заби дълбоко нокти в бузата ми и смъкна ивици кожа. Преглътнах едно стенание и я притиснах през врата. Тя заби зъби в дланта ми, но аз не я пуснах. Не знаех какво да правя. Не можех да рискувам просто да я поваля в безсъзнание или да я вържа. Бях като обсебен, ярост гореше в червата ми и бях изпълнен с лудото желание да направя всичко, за да убия кралицата. Извих врата на момичето и чух пукане. Положих я на земята отпусната и бездиханна.

Вратата към стаята на кралицата беше затворена. Натиснах леко дръжката и се замолих пантите да са смазани. Бяха. Вратата се отвори безшумно навътре. Единствената светлина в помещението идваше от голяма бяла свещ във великолепен златен свещник, сложен в ниша до прозорците, гледащи към най-разкошните градини в Англия.

В стаята господстваше голямо легло с четири колони. Всяка от тях беше резбована от ствол на дъб. От дървото се подаваха лицата на странни създания, изпълзели от сънищата, придружавани от нимфи и вълци, ловци, елени и страшилища. От балдахина се спускаха богати червени кадифени завеси. Те бяха издърпани от трите страни на леглото, но откъм мен висеше парче най-фина коприна, която образуваше прозрачна преграда. В леглото лежеше английската кралица. Беше изтегната по гръб, опряла глава на купчина възглавници, ръцете й бяха върху завивките. Леко похъркваше, но се размърда внезапно и аз замръзнах. Тя се обърна на една страна, с лице към мен, пръдна и отново легна по гръб.

Направих крачка напред и разтворих копринената завеса. Сега виждах лицето й. Беше много по-стара, отколкото си я представях. Кожата на лицето й беше груба и набръчкана, но клепачите бяха фини, с малки деликатни вени. Вдигнах горната част на пръстена и се вторачих в шипа, който се издигна, когато смарагдът падна назад. И се спрях.

Времето сякаш замря. Тишината на помещението ме изпълни с неочакван ужас. Бяхме като в пашкул, изолирани от света. Сега не можеше да ме достигне нищо от действителността. Погледнах отново Нейно Кралско Величество Елизабет Тюдор. Тя изглеждаше напълно безпомощна. Това не беше жената, която управляваше кралството и разполагаше с власт, която събуждаше страх в хорските сърца. Това не беше суверенът, който изпрати Испанската армада обратно у дома. В леглото лежеше просто една стара жена от плът и кръв, като всяка друга.

Наведох се, прехвърлих ръка през края на леглото, затворих очи и стрелнах ръката си напред.

Първо чух звука… едно фууф! Въздушно течение близо до ръката ми… а след това болката. Очите ми се отвориха широко и аз видях как едно острие срязва ръката ми и пръстите ми се търколиха в леглото. Кръвта опръска ужасеното лице на кралица Елизабет, която беше скочила от леглото си.

Не можех да извикам. Нямаше да се чуе звук. Усетих някого до мен. Той ме сграбчи за ръката и почувствах острието на меча да опира в гърлото ми. Мъжът вече се готвеше да забие желязото в плътта ми.

— Не! — изкрещя кралицата, бледа като смъртта.

— Но… Ваше Величество!

— Уилям, казах не.

Успях да обърна глава, когато острието се отдръпна от гърлото ми. До мен, стиснал оръжието и издал брадичка напред, стоеше Антъни.