Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

Обърна се да си върви, но се поколеба.

— Ан, какво има? Остани и ми разкажи.

Тя се отпусна на крайчеца на нара с ръце в скута.

— Трябва да знаеш, че не е нужно да продължаваш със своята мисия — започна тя. — Никой няма да си помисли нещо лошо за теб…

— Може и така да е — прекъснах я, усмихвайки се, — но аз ще мисля лошо за себе си и знам, че Господ ще се разочарова от мен.

— Но…

— Няма но, Ан. Не се страхувам. Зная, че върша Божието дело. Зная, че ако умра, такава ще е била волята Божия. Това е Неговият план за мен.

— Но, отче, нещата се промениха. Отец Себастиан е мъртъв. — Тя се прекръсти. — А Последователите… разрушиха нашето паство. Двама от моите приятели бяха арестувани, а маестро Бърд успя да се измъкне като по чудо. Отец Гарнет също е затворен.

— Чух за отец Гарнет — отговорих аз. — Едуард ми каза, но не знаех нищо за твоите приятели. Съжалявам.

— Не трябва. Ние всички познаваме опасностите.

— Ан, тогава трябва да знаеш, че и аз осъзнавам опасността, пред която се изправям. Познавам я още от времето, когато започнах да се обучавам във Ватикана. Аз смятам, че моето предназначение е да служа на Бог колкото мога по-добре.

— Тогава не мога да кажа нищо повече.

— Можеш да ми пожелаеш късмет — предложих аз.

Тя се усмихна.

— Отче, ще направя нещо по-добро. Ще се моля за теб. — Тя ми подаде малкото стъклено шишенце с отровата.

— А ти какво ще правиш?

— Аз? Ще продължа с моята работа. Разбира се, Последователите ме подозират, но нямат доказателства. Сигурна съм, че един ден ще ми бъде заложен капан или ще бъда предадена и ще изстрадам последствията. Обаче ще отида на ешафода с чиста съвест и гордо сърце.

Пристъпих към нея и хванах ръката й.

— Ти си смела жена — казах й. — Бог да те благослови и запази.

Погледнах към ръцете й и когато срещнах погледа й, не можах да скрия сълзите си.

— Какво има? — попита Ан.

— Себастиан — обясних аз. — Изглежда едва сега осъзнах, че е мъртъв.

Моето безпокойство нарастваше с напредването на деня. През повечето време бях оставен на собствените ми мисли, които се въртяха около миналите болки и бъдещите страхове. Ан ми донесе храна и в късния следобед Едуард Пърч се появи с лист, на който беше начертан подробния план на двореца в Хамптън Корт.

След като той си тръгна, аз премислих плана му и почувствах съмнение в мен самия. Молих се дълги часове, исках Господ да ми даде силата, която ми беше нужна, за да изпълня задачата си. Обаче по-лоши от съмненията в мен самия бяха съмненията в хората, които ми помагаха. Как можех да съм сигурен, че Едуард Пърч няма да ме предаде? Той говореше за своята вяра, за своите задължения към Светия отец в Рим, но как можех да зная дали не получава и парично възнаграждение за своята работа. Хора като него правеха всичко за злато. Той искаше да ме накара да повярвам, че наградата му ще бъде попадането му в Рая и може би беше така. Може би бях несправедлив. Но ми беше трудно да изтрия съмненията си в човека, който изкарваше прехраната си с изнудване, хазарт и проститутки. Не беше ли за него убийството, по-точно цареубийството, просто още едно средство за печелене на пари?

Бях така потънал в молитви, че не забелязах как светлината в тясното помещение помръква, а малкият прозорец до вратата очертава тъмносиньо небе, нашарено с оттенъците на залеза. Точно се изправях, когато вратата се отвори и Едуард Пърч се показа на прага.

— Време е — каза той и ме погледна с очите на човек, който живее в несигурните покрайнини на обществото и разчита единствено на своя ум.

Подаде ми малка торба и някои дрехи: черна туника, черни панталони и черна шапка.

— Облечи ги — нареди той. — Ще ти помогнат да останеш незабелязан. В чантата има бельо за смяна и кама. Това е единственото оръжие, което можем да рискуваме да носиш на път за двореца, но то е достатъчно. Приготви ли пръстена?

Кимнах и му подадох шишенцето, което Себастиан беше пренесъл от Париж.

— Имам нужда само от една доза — обясних му аз.

— Тогава — каза той — единственото, което ми остава, е да ти пожелая късмет.

— Нямам нужда от късмет — отговорих сухо, — защото имам Бог на своя страна. — Обаче си помислих, че звуча като неблагодарник, затова добавих:

— Все пак благодаря, сър. Не бих могъл да стигна дотук без твоята помощ. — Извадих сгънат лист хартия от туниката си. — Ето ти чертежа на двореца. Запаметих колкото можах.

Мъж в черни одежди ни очакваше пред стаята. Той държеше факла, за да осветява коридора.