Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— Да.

В този миг вратата на лабораторията се отвори. Пендрагън се обърна и видя огромен мъж с бяла престилка, която едва успяваше да го обгърне. Това беше Найджъл Търнбул, или диджей Джъмбо от „Лъв Шак“. Той видя Пендрагън, обърна се и побягна.

Главният инспектор реагира веднага и го подгони. Търнбул беше много дебел, но познаваше сградата на колежа. Когато Пендрагън стигна до коридора в другия край на лабораторията, дебелакът беше изчезнал.

Пендрагън изтича до стълбищната площадка и погледна надолу, но не забеляза движение. Огледа коридора, видя табелката с надпис „Авариен изход“ и се впусна натам. Докато тичаше, извади мобилния си телефон, натисна двете цифри за бързо набиране и звънна в участъка.

— Имам нужда от подкрепление — каза той, докато минаваше през вратата към аварийния изход. — Преследвам бял мъж на около двайсетина години, много дебел, плешив. Облечен е с бяла лабораторна престилка върху джинси и черно горнище. — Вече беше в стълбищната шахта. Когато надникна през перилото, видя една ръка да се плъзга по него няколко етажа по-ниско и чу трополенето на тежки крака. — Обектът е Найджъл Търнбул — добави Пендрагън, докато се спускаше по стълбите. — Действайте внимателно. — Чу трясъка на врата на приземния етаж. — Веднага се свържете със сержант Търнър и пратете няколко патрулки на адреса на Търнбул. Има го в документите. Край.

Затвори телефона и прескочи няколко стъпала до площадката. Спря, наведе се напред и опря ръце на коленете си, опитвайки се да регулира дишането си. Беше надскочил подобен род полицейска работа. Изправи се и тръгна нагоре по стълбите към шестия етаж. Ейдриън Фрамптън стоеше пред вратата на лабораторията с някакъв друг мъж.

— Какво става? — попита Фрамптън.

— Съжалявам, но ще се наложи да затворя тази лаборатория, докато моите хора я претърсят — отговори Пендрагън.

— Какво? Да не сте полудели? Ние вършим важни…

— Съжалявам, доктор Фрамптън.

— Това е възмутително. Ще ви трябва заповед. Освен това аз не мога да наредя да се затвори.

— Това е много сериозно разследване. Един човек от вашия екип, младият мъж, който дойде преди малко…

— Търнбул? Какво за него?

— Той заработва като диджей в клуба, където преди по-малко от седмица беше открит първият труп. Сега, щом ме видя, хукна да бяга. Мисля, че това е малко подозрително, нали?

— Но какво общо има с нас?

— Предполагам, че Търнбул следва тук и е ваш студент. Така ли е?

— Да, но…

— Никакво „но“.

Д-р Фрамптън се вторачи гневно в Пендрагън с лице, сковано от възмущение.

— Ще трябва да го уредите с ректора — каза той хладно.

Найджъл Търнбул живееше на Нортъм Роуд номер двайсет и четири — недалеч от колежа „Куин Мери“. Пендрагън попадна на натоварено движение на Майл Енд Роуд и проведе два телефонни разговора. Първият беше с началник Хюз, на която обясни положението. Тя му отговори, че веднага ще уреди въпроса. Криминолозите щяха да идат колкото може по-бързо в лабораторията на Фрамптън. Вторият разговор беше със сержант Търнър.

— Къде си? — попита го Пендрагън.

— Точно паркирам пред жилището на Найджъл Търнбул.

— Скоро и аз ще бъда там.

Търнбул държеше стая под наем на приземния етаж в една доста изолирана къща. Собственикът живееше на горния етаж. Инспектор Грант спря с патрулка пред къщата в мига, когато Търнър пристигна заедно с Роз Маклиби. Тримата тръгнаха по пътека, обрасла с буренаци, и стигнаха до входна врата, която бе виждала боя, когато Елвис още беше жив. Грант натисна звънеца. Нямаше отговор. Той го натисна отново, но вече не махна пръста си. Един прозорец на втория етаж се отвори над верандата и от него се показа мъж.

Грант извади полицейската си карта.

— Полиция — извика той към мъжа. — Искаме да си поприказваме.

Мъжът изчезна. Чуха се шумове от вътрешността на къщата и след малко вратата се отвори. Пред тях застана мъж, наближаващ петдесетте, с раздърпан халат. Имаше брадясало отпуснато лице и черни сенки под очите. Не каза нищо, но се отмести от входа, за да могат да влязат.

— Току-що си легнах — обясни той уморено и потърка дясното си око. — Работя на смени.

— Съжаляваме, сър. Вие сте господин Франсис, собственикът, нали?

— Да — кимна мъжът и внезапно се разсъни. — Какво има?

— Имате ли наемател, студент в колежа „Куин Мери“, на име Найджъл Търнбул?

— Да, те всички са студенти. Защо?

— Господин Търнбул тук ли е?

— Би трябвало да е в колежа — отговори Франсис. — Неговата стая е надолу по коридора, вдясно. — Той ги поведе по сумрачен коридор, осветен от гола крушка, виснала от оръфан кабел. Почука на врата с напукана мърлява боя. Не се чу отговор.