Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— Имате ли ключ?

— Да, но не бих…

— Господин Франсис, става дума за сериозен въпрос — спокойно обясни Грант. — Имаме причини да смятаме, че Найджъл Търнбул е замесен в убийство.

Франсис се ококори.

— Добре. Изчакайте минутка.

Той ги остави пред вратата на стаята и скоро се върна с голяма връзка ключове. Прехвърляше ги един по един, докато крачеше по коридора. Намери ключа, който търсеше, и го пъхна в ключалката. Когато го превъртя, чуха някакъв шум от стаята. Търнър се хвърли напред и блъсна с рамо вратата. Грант и Маклиби го последваха отблизо и успяха да видят един крак да се измъква през отворения прозорец.

Грант прекоси стаята тичешком, а Търнър се обърна и хукна към входната врата, като едва не събори Франсис на пода. Маклиби беше само на секунда след него. Когато излязоха на градинската пътека, видяха Найджъл Търнбул да тича към улицата. Беше толкова дебел, че сякаш се търкаляше. Търнър хукна към вратата, зави и едва не се блъсна в голямото шкембе на Търнбул, който правеше болезнени гримаси и мърмореше неразбираемо. Зад него, извил ръката му зад гърба, стоеше главен инспектор Пендрагън.

— А, значи успя да дойдеш — отбеляза Търнър малко задъхано.

Лондон, март 1589 г.

Бях ужасно уморен, но Едуард Пърч настоя да разговаряме веднага и да съставим план. Изведе ме от стаята на Едмънд и аз го последвах в малък кабинет в дъното на коридора. Помещението беше оскъдно обзаведено. Вътре имаше голямо писалище, покрито с документи, и две кресла. Един слуга беше изпратен да донесе малко вино и хляб. Едва когато стана дума за храна, осъзнах колко съм гладен.

Кабинетът се намираше в задната част на Мечата градина, далеч от амфитеатъра и шума на тълпите. Едуард беше много делови. Той разчисти писалището и ми посочи едното кресло.

— От известно време зная за вашата мисия — започна той. — Във Франция имам хора, които работят за мен. Голяма част от търговията ни се върти между Париж и Лондон, но ти няма защо да си усложняваш живота с това. — Той махна презрително. — Моите хора са проникнали в мрежата на Уолсингъм. Уверен съм, че знаем много повече за делата и плановете на Главния секретар, отколкото той за нашите.

— Значи си чул за моята работа само от шпионите ти в Париж?

— Не, не. Получих лично писмо от Роберто Белармино. Помагал съм и на други преди теб. Мъже, изпратени в Англия като прости мисионери. Обаче зная за скорошната промяна във ватиканската политика. Негово Светейшество губи прекалено много добри мъже. Колкото и да ненавиждам Франсис Уолсингъм, неговите методи са твърде резултатни. Ясно е, че трябва да изкореним плевела напълно — кралицата трябва да умре.

Настъпи дълбоко мълчание, което беше нарушено от едва доловимия рев на тълпата около арената. Тогава Едуард попита:

— Може ли да видя пръстена?

Аз вдигнах ръка и той приближи свещта.

— Забележително е да видиш нещо, което някога е красило ръката на Лукреция Борджия — отбеляза той тихо и бързо се оттегли на мястото си зад писалището. — Но да се върнем към нашата работа. Ан донесе отровата от нейната къща.

Явно беше забелязал облекчението, което се изписа на лицето ми.

— Тя е добро момиче — потвърди той. — Дълго мислих как да постъпим. Кралицата е в Хамптън Корт, но ще тръгне оттам вдругиден, за да замине за Йорк. Ако искаме да ударим, това трябва да стане утре вечер. Остават пет часа до съмване. Трябва да се покриеш, докато слънцето изгрее. Аз съм уредил всичко. Ето какво трябва да сториш.

В малката стаичка под вече празния амфитеатър в Мечата градина беше тихо. Шумът от клането и ревът ги нямаше, но нищо не можеше да маскира вонята. В продължение на години смрадта на страх и смърт се бяха просмукали в тези стени. Тя щеше да остане вечно, помислих си аз. Или поне до събарянето на сградата.

Нямах представа за времето и не притежавах добър усет за отминаващите часове. Лежах на нара, вторачен в скосения бял таван. Малкият прозорец близо до вратата постепенно започна да добива форма в мрака и черното небе отстъпи на сумрака преди зазоряване. Трябва да съм задрямал, защото следващото, което осъзнах, беше кукуригането на петел. Станах и с търкане прогоних съня от очите си.

Чу се леко почукване и Ан влезе с леген гореща вода и парче ленен плат.

— Това се превърна в навик — казах аз, докато я наблюдавах как оставя легена на малката масичка до нара и сгъва кърпата в края на постелката ми.

— Отче, за мен е удоволствие — отговори сериозно тя.