Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— Госпожо Кетъридж… Пам! — изкрещя Пендрагън.

Тя вдигна поглед, но изглежда не го виждаше. Рейнър трепереше, кривеше лице и хленчеше.

— Пам — извика отново Пендрагън, — свали оръжието. Можем да намерим решение. Рейнър ще прекара остатъка от живота си в затвора. Повярвай ми.

Пам Кетъридж се обърна към Пендрагън и пусна широка налудничава усмивка.

— В затвора ли, главен инспекторе?

— Да, в затвора.

Тя се обърна отново към Рейнър. Перуката беше изгубила блясъка си от дъжда и кичури бяха полепнали по мръсното му лице.

Пам дръпна пистолета от главата му и за секунда изражението му се измени. Отчаянието и ужасът бяха сменени с предпазливо облекчение. Тя премести пистолета в лявата си ръка, бръкна в джоба на дългото си палто и измъкна един кръст. Беше метален и дълъг поне трийсетина сантиметра, а долният му край беше заострен като кама. Пам го вдигна с мълниеносна бързина.

— О, Господи — извика тя, — волята ти ще бъде изпълнена. — И заби кръста дълбоко във врата на Рейнър с такава сила, че острието прекърши гръкляна му и изскочи от другата страна. Рейнър падна назад, опита да се надигне, но се претърколи на една страна и потъна в придошлата река.

Пендрагън и Търнър бяха парализирани от шок. Трима униформени полицаи дотичаха при тях.

Пам Кетъридж се усмихваше и гледаше към небето, а по лицето и очите й падаха дъждовни капки, които отмиваха кръвта от нея. Тя се обърна към Пендрагън и Търнър. Лицето й сияеше. За миг изглеждаше двайсет години по-млада.

След това като в забавен кадър прехвърли пистолета в дясната си ръка, лапна го и стреля.

Сю Латимър отвори вратата на жилището си и се усмихна широко.

— Джак — каза тя и го целуна по бузата. След това изпъшка и отстъпи, притискайки ръка към ребрата си.

— Значи още те боли? — попита Пендрагън и се вгледа в лицето й. Имаше голяма лепенка на темето, а едната й буза беше насинена.

— Какво носиш?

Пендрагън погледна предметите в ръцете си.

— Това — обясни той, докато й подаваше пластмасовия цилиндър — е малко пилешка супа от моя любим деликатесен магазин. Казаха, че е много подходяща за лечение на счупени ребра. А това… няма ли да ме поканиш да вляза?

— О, извинявай. — Тя отвори вратата широко и той остави голямата кутия на кухненския плот.

— Това ти трябва да отвориш.

— Какво е? — попита тя с блеснали очи.

— Хайде, нека да помогна на инвалида — каза Джак и й подаде кухненската ножица от поставката.

Тя сряза хартията и отвори кутията — вътре имаше скъп грамофон. Сю плесна с ръце от радост.

— О, Джак, толкова си внимателен. — Тя тръгна да го целува, но се спря и му прати въздушна целувка. — Благодаря ти!

— Удоволствието е мое — отговори той. — Ще ти го монтирам. Когато идвах на вечеря, забелязах, че имаш сидиплейър. Лесно ще свържа грамофона към него и тогава ще можеш да слушаш музиката както трябва — на винил.

Сю го погледна колебливо и го покани да седне на дивана.

— Значи — започна тя, докато се отпускаше бавно да седне — пръстенът отново е изгубен?

— Така изглежда. Тялото на Пам беше намерено, но от Рейнър няма следа.

— Но как се е докопал до пръстена?

— Твърди, че го насочвала „божествената“ Лукреция.

— Да, естествено. Че кой друг?

— Всъщност е подходил като професионален археолог. В лабораторията му намерихме бележки. Очевидно преди години е попаднал на частен дневник в архивите на Британската библиотека. Дневникът бил на благородник на име Томас Марчмейн, който описал как неговият близък приятел Уилям Антъни бил убит в гостилницата „Сивият пътник“. Бил убит в деня, когато получил тайнствен пръстен лично от кралица Елизабет Първа. За него се говорело, че е принадлежал не на кого да е, а на Лукреция Борджия. Рейнър намерил мястото на „Сивият пътник“ в местните регистри. Научил, че там има стара викторианска къща и убедил собственика да продаде парцела. Същевременно бил близък приятел с изпълнителния директор на „Бриджпорт Кънстръкшън“. Знаел, че фирмата търси места за строителство около Майл Енд Роуд. Сякаш е подготвял частни разкопки. Професор Стоукс е направо извън себе си. Не може да повярва какви материали има Рейнър в малката си лаборатория.

Сю поклати глава.

— Класическо маниакално поведение. Жалко, че човекът е мъртъв. Щеше да се получи интересно изследване.

Пендрагън вдигна вежди.

— Това е една гледна точка. — После продължи по-ведро: — Както каза снощи в ресторанта, това не беше обикновена седмица. Ще се срещна с екипа за малко празненство. Смяташ ли, че ще можеш да дойдеш да пийнем в някоя кръчма?