Майкл Уайт - Пръстенът на Борджиите

— Моля, завържете ръцете му.

Сержантът се поколеба за миг и направи крачка напред.

— Завържи го колкото може по-стегнато, млади човече — добави Пам.

— Виж, това наистина е…

— Млъкни Макс! — сряза го тя с писклив глас. — Недей… не казвай дума повече. — Провери колко е стегнато въжето около китките му и се обърна към Пендрагън. — Трябва да ви поискам мобилния телефон.

Той само я изгледа.

— Моля, инспекторе, тук има само един човек, когото бих искала да нараня.

Той бръкна в джоба си. Тя пусна Рейнър, но натисна още по-силно пистолета във врата му, сякаш да му покаже, че владее напълно положението. Взе телефона от Пендрагън и го пъхна в джоба си.

— И твоя, младежо — обърна се тя към Джес.

— Госпожо Кетъридж, нека поговорим — започна Пендрагън.

— Какво има да говорим, господин полицай? Веднъж вече се опитах да убия този грешник, но не успях. Сега…

Рейнър се извърна към нея.

— Значи ти си била? Ти ме удари по главата.

— Господ водеше ръката ми, както и сега. Мислех, че съм те убила, но когато открих, че си жив, Бог ме накара да осъзная нещо важно. Не мога просто да те убия, първо трябва да те отведа при нашия Господ. Затова Той те спаси. Трябва да Му покажа, че съм свършила Неговата работа. След това ще те убия.

— Госпожо…

— Не, инспекторе — изсъска Пам Кетъридж. — Моля ви, просто ме оставете да извърша Божието дело. — Докато говореше, тя отстъпваше към вратата, влачейки със себе си Рейнър, който гледаше отчаяно полицаите. След миг и двамата изчезнаха.

Търнър пръв стигна до вратата, но тя не помръдна.

— Вероятно е подпряла дръжката със стол — каза Пендрагън. — Остави на мен. — Той отстъпи назад и я ритна с все сила. Вратата зейна към трапезарията.

Втурнаха се през хола в преддверието. Нямаше и следа от госпожа Кетъридж и Рейнър. От стълбищната площадка пред вратата се чу силно тракане. Пендрагън се плъзна покрай стената на преддверието, а Търнър го следваше. Когато стигнаха до вратата, видяха трима въоръжени полицаи да слизат от асансьора, а още четирима се появиха на стълбищната площадка. Двама приклекнаха с оръжия, насочени към цивилните им колеги. Пендрагън и Търнър инстинктивно вдигнаха ръце. Полицаите ги разпознаха и свалиха оръжия.

— Какво става? — попита рязко главният инспектор. След това се завъртя и видя табелката, указваща аварийния изход. — Оттук са слезли! — извика той на въоръжения екип. — Мъж и жена. Жената е Пам Кетъридж, а мъжът Макс Рейнър. Преоблечен е като жена. Госпожа Кетъридж има пистолет и е взела заложник. Тръгвайте! — Той се обърна, за да погледне Джес Търнър. — Сержант, добре ли си?

Търнър притискаше шията си.

— Няма нищо, само няколко одрасквания.

— Добре, тогава да вървим!

Хукнаха по стълбището, като взимаха по три стъпала наведнъж. Излязоха през главния вход навреме, за да видят едно старо волво да се носи бързо към тях. То закачи бордюра и ги подмина. На светлината от уличните лампи и неоновия блясък на витрините видяха Пам Кетъридж зад волана, а на задната седалка лежеше Макс Рейнър — очевидно беше в безсъзнание, защото главата му се полюшваше насам-натам. На всичко отгоре заваля.

Влязоха в патрулката и Пендрагън грабна радиостанцията.

— До всички — каза той, като дишаше тежко и безмълвно насочваше Търнър. — Сребристо волво 340 с регистрационен номер голф, хотел, ромео, 9, 0, 6, янки. За последно видяно да поема по Алдърсгейт стрийт. В колата има двама души: Макс Рейнър и Пам Кетъридж. Жената носи огнестрелно оръжие, а Рейнър — смъртоносен пръстен. Бъдете крайно внимателни. Повтарям: бъдете крайно внимателни.

Търнър изкара колата на главната улица и пусна сирената. Понесоха се по Алдърсгейт стрийт с пуснати на максимални обороти чистачки и успяха да зърнат волвото пред тях. То лъкатушеше между другите коли, предизвиквайки гневни клаксонови концерти, присветвания с фарове и скърцане на спирачки. Няколкостотин метра по-надолу Пам Кетъридж зави вляво и подкара бързо покрай Лондонската стена. Когато стигна при Бишъпсгейт, зави рязко наляво, а след това надясно. Трийсет секунди по-късно излезе на Уайтчапъл Роуд. Търнър успяваше да следва волвото, но Пам Кетъридж караше толкова бързо в силния дъжд, че едва я настигаше.

— Шефе, къде смяташ, че отива?

Пендрагън поклати глава.

— Нямам представа. Мисля, че си е наумила нещо, а не просто бяга.

— Обаче е откачалка — подхвърли Търнър, без да отмества очи от пътя.

— Да — кимна неговият началник, — вероятно е луда, но има ясна цел. Работи по план.