Джон Гришэм - Отвличането

Тео затвори поредния уебсайт и отчаяно изсумтя.

— Вчера в щатския университет са били организирани десет купона, но само на четири се споменават кои групи са свирили. След като съобщаваш за парти в интернет, защо ще криеш имената на музикантите?

— И при мен е същото — заяви Чейс. — Рядко се говори за групата.

— Колко купона се очакват в Чапъл Хил днес? — попита Тео.

— Към десетина. Явно ще падне голямо забавление.

Когато приключиха с търсенето, часовникът показваше един часа.

Тео написа на майка си: С Чейс сме. Убийци с брадви по петите ни. Няма да оцелеем. Моля те, грижи се за Джъдж. Обичам те.

Няколко минути по-късно Марсела отвърна: Радвам се, че си добре. Пази се. Обич, мама.

Тео намери един плик с гевречета и две диетични коли в малката кухня, където служителите на фирма „Буун и Буун“ водеха негласни битки за храната. Правилата бяха прости: ако някой донесеше нещо и не искаше да го дели с останалите, трябваше да напише отгоре инициалите си и да се надява да проявят разбиране. Ако върху продуктите липсваше обозначение, те принадлежаха на всички. Действителността обаче беше по-сложна. „Заемането“ на храна от чужди запаси се случваше често и не се отхвърляше напълно. Възпитанието изискваше тя да бъде върната при първа възможност. Последното водеше до оживени спорове. Господин Буун наричаше кухнята „минно поле“ и отказваше да влиза в нея.

Тео предположи, че гевречетата и напитките са на Дороти — секретарката, която вечно се опитваше да свали килограми. Той си обеща наум да й възстанови запасите.

Чейс му бе предложил да отидат в училището в два часа, за да присъстват на първия баскетболен мач на Стратънбърг за сезона. Тео се съгласи. Беше се отегчил от ровенето в интернет и смяташе усилията им за напразни. Изведнъж обаче му хрумна една идея.

— Тъй като купоните в щатския университет са били снощи, е добре да проверим всеки от клубовете. Може да влезем в профилите им във Фейсбук и да разгледаме снимките.

— Ти спомена, че там е имало десет партита, нали? — попита Чейс, който отхапваше от едно дебело геврече.

— Да, но само четири споменават имената на музикантите. Остават ни шест, които са все с непознати групи.

— И какво точно търсим?

— Всичко, свързано с „Плъндър“. Неонови надписи, плакати, инициали на групата върху барабаните.

— И ако открием, че снощи са свирили на някой от купоните в щатския университет? Това означава ли, че днес ще изнесат концерт в лагера на противника?

— Вероятно. Виж, Чейс, просто опипваме почвата. Стреляме в тъмното.

— Да, знам.

— Хрумва ли ти по-добра идея?

— Не и за момента.

Тео изпрати на Чейс линкове към страниците на три клуба във Фейсбук.

— „Сигма Ну“ е с осемдесет членове — каза Чейс. — Колко…

— Да вземем по пет от всеки клуб. Ще ги избираме на случаен принцип. Разбира се, трябва да прегледаме откритите профили без защита.

— Да, да.

Тео отвори профила на някакъв член на „Кай Псай“. Казваше се Бъди Зайлс, второкурсник от Атланта. Бъди имаше много приятели и стотици снимки, но нито една не беше от вчерашния купон. Тео и Чейс продължиха да търсят мълчаливо. Скоро и двамата се отегчиха от безкрайните кадри на студенти, които позираха, крещяха и танцуваха. Повечето държаха бира в ръка.

Изведнъж Чейс се съживи и каза:

— Намерих снимки от снощното парти. Там е свирила група. — Той бавно ги разучи и добави: — Нищо.

Стотина снимки по-късно Тео застина на място, примигна два пъти и увеличи изображението. Намираше се в незащитения профил на един от членовете на „Алфа Ну“. Момчето се казваше Винс Снайдър, студент от Вашингтон, окръг Колумбия. Беше качил десетина снимки от купона.

— Чейс, ела тук — заяви Тео така, сякаш бе зърнал призрак.

Чейс се приближи и надникна през рамото му. Тео посочи екрана. На него се открояваха група танцуващи студенти.

— Виждаш ли? — попита той.

— Да, какво е това?

— Бейзболно яке на „Минесота Туинс“. Тъмносиньо, с червено-бял надпис.

В центъра се забелязваше малък дансинг. Фотографът бе заснел как приятелите му танцуват в ритъма на музиката. Едно от момичетата носеше доста къса пола и Тео предположи, че тя е причината за снимката. В лявата част, почти в средата на тълпата, стоеше певецът на групата. Държеше китара и свиреше със затворени очи. Зад него се намираше мястото, посочено от Тео. В сянката на няколко големи колони изпъкваше дребен силует, който наблюдаваше публиката. Тъй като стоеше странично, само първите букви от думата „Туинс“ се различаваха на гърба на якето му. Фигурата имаше къса коса и макар че лицето й бе почти скрито, Тео не се съмняваше кого вижда.