Джон Гришэм - Отвличането

Тео се обърна към Антон и забеляза, че очите му са насълзени.

— Изслушването е днес в четири часа. Съдия Йек ще води заседанието и ще реши какво да прави с Пийт. Имаш ли представа какво е станало?

— Уплашил е няколко човека — заяви Антон. — Не знам повече.

— Ще му помогнеш ли, Тео? — попита госпожа Гладуел.

— Разбира се — отвърна Тео с известно нежелание.

В действителност обаче той харесваше Съда за животни, тъй като всеки човек, включително и едно тринайсетгодишно хлапе, можеше да се защитава сам в залата. Адвокатите не бяха задължителни и съдия Йек се държеше доста либерално. Не беше успял като адвокат и го бяха изхвърлили от повечето кантори в Стратънбърг. Не можеше да се справи със сериозна юридическа работа и не се радваше особено на факта, че заема най-унизителната позиция в правните среди. Повечето му колеги избягваха „Котешкия съд“, тъй като смятаха, че е под достойнството им.

— Благодаря ти, Тео.

— Сега трябва да тръгвам — каза той. — Нуждая се от малко време за подготовка.

— Освобождавам те от часовете — заяви директорката.

В четири часа Тео слезе до сутерена на съда и тръгна по коридора, където бяха разположени няколко склада. Накрая стигна до дървена врата. В горния й край имаше голям черен надпис: „Съд за животни, съдия Серджо Йек“. Тео беше притеснен, но и развълнуван. Къде другаде можеше да представи защитата по даден случай, като заеме ролята на истински адвокат? Той бе взел старото кожено куфарче на Айк. Пое си въздух и отвори вратата.

Каквото и да бе направил Пийт, провинението му явно беше сериозно. Тео никога не бе виждал толкова много хора в Котешкия съд. В лявата част на малката зала седяха група жени на средна възраст. Всички носеха тесни кафяви бричове за езда и черни ботуши, високи до коленете. Изглеждаха възмутени. Отдясно, на възможно най-голямо разстояние от тях, беше Антон в компанията на двойка възрастни чернокожи. И тримата изглеждаха доста уплашени. Тео се приближи и ги поздрави. Антон му представи баба си и дядо си. Имената им бяха чужди и Тео не ги запомни от първия път. Говореха добре английски, но със силен акцент. Антон каза нещо на баба си. Тя се обърна към Тео и попита:

— Ти ли си нашият адвокат?

— Да — отвърна Тео, тъй като не успя да измисли друго.

Жената започна да плаче.

Една странична врата се отвори и в залата влезе съдия Йек, който отиде до мястото си. Както винаги облеклото му се състоеше от дънки, каубойски ботуши и раздърпано спортно сако. Нямаше вратовръзка. Черната съдийска тога не беше задължителна в Котешкия съд. Той вдигна някакъв лист хартия и се огледа. Малко от неговите случаи привличаха подобно внимание. Повечето засягаха хора, чиито кучета и котки са били заловени от зоополицията. Когато някой от тях предизвикваше оживен спор, съдия Йек се наслаждаваше на момента.

Йек се изкашля звучно и заяви:

— Настоящото изслушване се отнася за папагала Пийт, собственост на господин и госпожа Рение.

Съдията погледна към хаитяните за потвърждение.

— Ваша Чест, аз ще представлявам собствениците — уточни Тео.

— Здравей, Тео. Как се чувстваш днес?

— Чудесно, господин съдия. Благодаря.

— Не съм те виждал цял месец.

— Да, сър, бях много зает. Знаете как е в училище.

— Как са вашите?

— Добре. Всичко е наред.

Тео бе отишъл в Котешкия съд за пръв път преди две години. Тогава се яви в залата в последния момент, за да спаси едно улично куче. Прибра го вкъщи и го нарече Джъдж.

— Моля, приближете се — покани съдия Йек семейство Рение.

Тео ги поведе напред. Те минаха през малката вратичка и отидоха до масата вдясно. Когато седнаха, съдията обяви:

— Оплакването е подадено от Кейт Спенглър и Джуди Крос, собственички на конна база „Ес Кей“.

В този миг се изправи добре облечен млад мъж и заяви:

— Да, Ваша Чест. Аз ще защитавам интересите на госпожица Спенглър и госпожица Крос.

— А вие сте?

— Кевин Блейз, господин съдия. От адвокатска фирма „Маклин“.

Блейз тръгна наперено към съдията и сложи пред него визитната си картичка. В другата ръка държеше блестящо черно куфарче. Фирмата „Маклин“ се състоеше от двайсетина адвокати, които работеха в града от години. Тео никога не бе чувал за господин Блейз. Явно и съдия Йек не го познаваше. Беше повече от сигурно, поне за Тео, че прекалената самоувереност на младия мъж не създава добро впечатление.

Тео изведнъж усети как стомахът му се свива. Противникът му беше истински адвокат!