Джон Гришэм - Отвличането

Шефът започна да чете от бележките си. Те съдържаха информацията, предоставена на Тео два часа по-рано. Полицаите чакаха резултатите от ДНК анализа, но бяха почти сигурни, че тялото от реката не е на Ейприл Финмор. Последваха някои подробности около размерите и състоянието на трупа. Експертите правеха всичко по силите си, за да го идентифицират, и щяха да приключат съвсем скоро. Колкото до Ейприл, в момента се проверяваха различни следи. Репортерите зададоха редица въпроси и шефът на полицията се впусна в дълги обяснения, без да каже нищо ново.

Когато пресконференцията приключи, осмокласниците се чувстваха облекчени, но тревогата им не беше изчезнала. Полицията нямаше представа къде е Ейприл или кой е похитителят й. Джак Лийпър все още беше главният заподозрян. Но тя поне не беше мъртва. Дори и ако най-ужасното се бе случило, приятелите й не го знаеха.

След като децата напуснаха залата и отидоха в класните стаи, Тео си обеща да бъде по-внимателен в бъдеще. Току-що бе успял да се размине с истински скандал, който щеше да го превърне в посмешище пред цялото училище.

По време на обедната почивка Тео, Уди, Чейс, Арън и още няколко момчета разопаковаха сандвичите си и обсъдиха плана да възобновят издирването на Ейприл след часовете. Прогнозата за времето обаче не беше обещаваща. По-късно следобед и вечерта се очакваха поройни дъждове. С минаването на дните все по-малко хора смятаха, че Ейприл е останала в Стратънбърг. Защо беше нужно да претърсват улиците, щом никой не вярваше, че тя ще бъде открита?

Тео беше твърдо решен да продължи, независимо от дъжда.

В часа по химия, докато силният дъжд и вятърът блъскаха по прозорците, Тео се стараеше да слуша господин Тъбчек. Изведнъж се изненада, когато чу собственото си име. Гласът на директорката отново прозвуча по вътрешната уредба.

— Господин Тъбчек, Теодор Буун при вас ли е? — изкрещя тя и стресна децата и учителя.

Тео затаи дъх и скочи от мястото си. Къде иначе да бъда, помисли си той.

— Да — отвърна господин Тъбчек.

— Моля, изпратете го в кабинета ми.

Докато вървеше бавно по коридора, Тео отчаяно се опитваше да си представи защо госпожа Гладуел го вика при себе си. Наближаваше два часът в петък следобед. Ужасната седмица отиваше към своя край. Може би директорката беше ядосана заради закъснялата пресконференция, но Тео се съмняваше в това. В крайна сметка всичко бе свършило добре. Той не си спомняше да е имал сериозни провинения през изминалите дни. Не беше нарушил правилника, нито бе обидил някого. Както винаги бе написал старателно домашните си. В крайна сметка реши, че няма защо да се тревожи. Преди две години най-голямата дъщеря на госпожа Гладуел бе преживяла труден развод, а Марсела Буун бе защитавала интересите й.

Любопитната секретарка Глория, която говореше по телефона, му махна да влезе в огромния кабинет. Директорката го посрещна и го въведе вътре.

— Тео, запознай се с Антон — каза тя и затвори вратата.

Антон беше слабо дете с тъмна кожа.

Госпожа Гладуел продължи:

— Той учи в шести клас, при госпожица Спенс.

Тео се здрависа с него и заяви:

— Приятно ми е.

Антон не продума. Ръкостискането му беше доста вяло. Тео веднага забеляза, че момчето е разтревожено и уплашено до смърт.

— Седни, Тео — покани го директорката и той се подчини. — Антон е от Хаити. Преместил се е тук преди няколко години. Живее със свои роднини в покрайнините на града, на Баркли стрийт. Домът му е близо до каменоломната.

Тя погледна Тео в очите, когато спомена последното. Каменоломната се намираше в бедната част на града. Всъщност повечето хора там бяха имигранти. Много от тях живееха нелегално.

— Родителите му работят извън града. Антон е при баба си и дядо си. Виждал ли си подобно нещо? — попита директорката и подаде на Тео лист хартия.

Той го разучи набързо и промълви:

— О, боже!

— Познаваш ли Съда за животни, Тео?

— Да, бил съм там няколко пъти. Веднъж ми се наложи да спася кучето си.

— Ще ни обясниш ли какво пише?

— Да. Това е призовка. Издадена е от съдия Йек, който работи в Съда за животни. В нея се твърди, че Пийт е бил задържан вчера от зоополицията.

— Дойдоха вкъщи и го отведоха — обясни Антон. — Казаха, че го арестуват. Пийт беше много притеснен.

Тео продължи да чете призовката.

— Според документа Пийт е африкански сив папагал с неуточнена възраст.

— Той е на петдесет години. Отдавна живее при нас.